Мислено се поздравих за постижението. Корал се бе хванала на въдица, която дори не бях залагал. Сега знаех, че предположението ми е погрешно, но въпреки това не бях с празни ръце.
Затова просто й се усмихнах и кимнах.
— И все пак… — казах след това.
— Нали не възнамерявате да нападнете нашето кралство? — попита тя.
— Доколкото знам, не. Пък и не виждам защо би трябвало да го правим.
— Да, но това е ваше лично мнение, нали?
— Така е.
— Слушам ви тогава.
— Добре.
Продължихме разходката си и аз се заех да й разкажа за своите премеждия.
Щом достигнахме до пристанищния квартал, усетих пристъп на вълчи глад. Разказът ми беше все още далеч от своя край, но аз все пак подхвърлих идеята на Корал. Тя призна, че също е огладняла, и тъй като все още беше достатъчно рано, а околните улички изглеждаха далеч по-безопасни, аз я поведох по познатия маршрут. Първо тръгнахме по „Пристанищна“, където спряхме за малко на пристана, за да разгледаме новопристигналите кораби, после се отправихме към западната част на квартала и накрая открихме без излишно лутане улица „Морски бриз“. Явно наистина беше доста рано, защото не успяхме да срещнем по пътя си дори един пиян моряк. По едно време един брадат мъжага със странен белег на лявата буза се запъти към нас с тромава крачка, но точно тогава отнякъде изникна някакъв дребен тип, който го дръпна за ръката, после му прошепна нещо и двамата тутакси кривнаха в друга посока.
— Хей — извиках аз. — Какво иска той от мен?
— Нищо — каза дребният мъж. — Абсолютно нищо.
После ме огледа от глава до пети и добави:
— Видях как се справи онази вечер.
— О — възкликнах аз, а двамата продължиха към близкия ъгъл и скоро изчезнаха зад него.
— Какво искаше да каже той? — попита Корал.
— Още не съм стигнал до тази част от историята.
Докато преминавахме край мястото на събитието, споменът за „онази вечер“ отново изникна в съзнанието ми. Някой се бе погрижил от локвите от кръв по калдъръма да не остане и следа.
И все пак за малко да подмина кръчмата, която тогава се наричаше „При Кървавия Бил“. Сега над вратата й висеше табела, на която с прясна зелена боя бе изписано — „При Кървавия Анди“. Вътре мястото си беше непроменено, само дето този път зад тезгяха бе застанал непознат за мен мъж, доста по-висок и по-мършав от предишния собственик. След това разбрах от посетителите, че това е братът на Анди — Джак. Той ни предложи бутилка от „Пикнята на Бейл“ и се наведе, за да извика поръчката през отвора в стената. Моята маса се оказа свободна и седнахме на нея. Този път не пропуснах да оставя леко изтегления от ножницата меч на стола до себе си, както изискваше местният етикет.
— Тук ми харесва — заяви Корал. — Някак… по-различно е.
— Ъ-ъ… да — съгласих се аз и бързо огледах салона.
Освен нас, посетителите се изчерпваха с двете неспасяеми пияндета в двата края на бара и тримата мъже на една от ъгловите маси. По пода, освен строшените бутилки, се забелязваха няколко нови съмнителни петна. На една от стените се бяха появили две твърде спорни произведения на изкуството, изобразяващи презрелите прелести на няколко разголени дами. — И храната си я бива.
— Никога не съм посещавала ресторант като този — продължи тя, вперила поглед в черната котка, която се изтъркаля от вратата на кухнята, вкопчена в схватка на живот и смърт с един доста едър плъх.
— Човек трябва да опита от всичко — отбелязах аз многозначително.
Скоро рибните ни блюда пристигнаха. Надминаваха дори моите очаквания. След като опитах по малко от всичко, продължих разказа си.
Когато доста по-късно вратата на кръчмата се отвори и там се появи лошо накуцващ дребен човечец с мръсна превръзка на главата, забелязах, че навън е започнало да притъмнява. Току-що бях приключил с пространното си изложение и реших, че е време да се прибираме.
Корал сложи ръката си върху моята и каза:
— Не бих могла да се меря с този твой ангел-хранител, но ако все пак мога да ти помогна с нещо, съм готова да го направя.
— Ти си добра слушателка — й отвърнах аз. — Благодаря ти за предложението, но засега ще е най-добре да се смитаме оттук.
Преминахме по Алеята на Мъртъвците без излишни инциденти, после продължихме по „Пристанищна“ и накрая свърнахме по „Лозарска“. Слънцето вече се канеше да залезе и последните му лъчи хвърляха медните си отблясъци по уличните павета. Около нас се разнасяха ароматите на домашни гозби, а под краката ни прошумоляваха изсъхнали листа. Един малък жълт дракон се носеше над главите ни, следвайки въздушните течения. Дворецът се очертаваше на фона на многоцветните сияния на привечерното небе. Очаквах Корал да ме попита за още нещо, тъй като досега бе задала твърде малко въпроси. Нищо подобно. На нейно място, след подобна история бих се чудил за какво да полюбопитствам по-напред. Освен ако съм твърде развълнуван от разказа или всичко в него ми е абсолютно ясно…