Този път Корал нямаше нищо против да вървя пред нея. Тук ситуацията беше съвсем различна, тъй като краят не се виждаше никакъв, а след първите десетина стъпала виждахме единствено онова, което осветяваше собствения ни фенер. Докато вървиш надолу, те обзема усещането, че се спускаш към безкрая. Наистина стълбата е невероятно дълга и едва стигнал до средата, човек започва да се чуди дали слизането му някога ще свърши.
След известно време Корал се прокашля.
— Може ли да спрем за малко? — попита тя.
— Разбира се — казах аз. — Задъха ли се?
— Не. Колко още ни остава?
— Не знам. Всеки път броят на стъпалата ми се струва различен. Ако искаш, можем да се върнем, за да вечеряме. Ще оставим Лабиринта за утре. Днес повървяхме доста.
— Не — отговори тя. — Но не бих имала нищо против да ме прегърнеш за малко.
Мястото ми се стори малко неудачно за романтични изблици. Реших, че има някаква друга причина и затова изпълних желанието й, без да кажа нито дума.
Мина доста време, преди да разбера, че тя плаче. Успяваше да го прикрие добре.
— Какво има? — попитах накрая.
— Нищо — отвърна тя. — Просто нерви, предполагам. Първичен рефлекс. Мрак. Клаустрофобия. Такива ми ти работи.
— Хайде да се върнем.
— Не.
И тя отново тръгна надолу.
Около минута по-късно видях нещо бяло върху следващото стъпало. Забавих крачка. Беше просто кърпичка. Приклекнах и установих, че е закрепена към стъпалото със забит в него кинжал. Върху кърпичката личаха някакви букви. Измъкнах кинжала, взех кърпичката и прочетох следното: „ЕЙ ТОВА Е, МЪТНИТЕ ГО ВЗЕЛИ! — ЖЕРАР.“
— Внимавай с това стъпало — казах на Корал. Понечих да стъпя на него, но предпочетох първо да го опитам леко с крак. Не проскърца. Отпуснах се малко по-силно. Нищо. Стори ми се стабилно. Застанах върху набеденото стъпало. Все тая. Свих рамене и заключих:
— Внимавай все пак.
След известно време забелязах далеч под нас някаква движеща се светлинка. Най-вероятно някой патрулираше. Но защо? Дали долу имаше някакви затворници, които трябва да бъдат охранявани? Или пък някой от тунелите се бе оказал уязвима точка? Може би щяхме да заварим вратата към Лабиринта заключена отвътре, макар че ключът сигурно щеше да си виси все така на стената. Нима се бе появила някаква нова опасност? Как? Защо? Реших, че трябва да разбера какво става, при това съвсем скоро.
Все пак, когато достигнахме дъното, не заварихме там никого. Масата и рафтовете на поета бяха осветени от няколко фенера, но там нямаше никой. Жалко. Щеше ми се да попитам войника какви са последните заповеди, които е получил, както и дали е обявена някаква частична тревога. Все пак нещо ми подсказа, че мислите ми текат в правилна посока. Малко по-встрани висеше въже, което се проточваше нагоре в мрака. Не бях забелязвал нещо подобно преди. Подръпнах го, едва-едва и някъде високо над нас се разнесе лек звън. Интересно.
— А сега накъде? — попита Корал.
— Насам — казах аз, хванах ръката й и я поведох надясно.
Продължих да се ослушвам за шум от стъпки, но напразно. От време на време вдигах фенера, за да огледам коридора. Мракът леко отстъпваше, но в светлия кръг не забелязах нито веднъж нещо необичайно.
Корал осезателно бе забавила крачката си, а ръката й ми се стори доста по-напрегната. Като че ли нещо я караше да се двоуми. Още малко и щеше да ми се наложи да я дърпам след себе си.
— Едва ли е останало още много — казах аз, след като крачките ни започнаха да отекват но познатия начин, макар и съвсем леко.
— Добре — ми отвърна тя, но продължи да се дърпа.
Най-после пред погледа ни се появи сивата стена на пещерата, а малко след това и тунелът, който бях търсил, Завихме наляво. Когато накрая прекрачихме прага на галерията. Корал потръпна.
— Ако знаех, че ще се изплашиш чак толкова… — започнах аз.
— Добре съм, наистина — каза тя, — и определено искам да го видя. Просто нямах никаква представа, че за да стигнем до него, ще трябва да минем… оттук.
— Е, по-неприятната част от пътя е вече зад гърба ни. Още малко.
Достигнахме сравнително бързо до първото отклонение вляво и го подминахме. Малко след това последва второ. Спрях пред него и вдигнах фенера.
— Кой знае — казах, — може би оттук все някак бихме могли да стигнем до плажа.
— Предпочитам да не проверявам.
Повървяхме още известно време, преди да достигнем до третия тунел. Хвърлих му един бърз поглед, докато минавахме край него. Около входа започваше жилата на някакъв светъл минерал.
Закрачих по-бързо, а стъпките ни започнаха да отекват съвсем отчетливо. Подминахме четвъртия тунел, после петия… Стори ми се, че отнякъде дочувам едва доловима музика.