Щом приближихме шестия тунел, Корал ме погледна въпросително, но аз продължих нататък.
Спряхме едва пред седмия. Вдигнах високо фенера и неговата светлина разкри пред нас масивната метална врата. Свалих ключа от куката, отключих и го върнах на мястото му. Опрях рамо на вратата и натиснах с все сила. Последва моментно колебание, но накрая пантите проскърцаха недоволно и вратата се открехна. Фракир се затегна около китката ми, но аз продължих да бутам. Когато пред нас зейна достатъчно голям отвор, аз застанах встрани, за да направя път на Корал.
Тя направи няколко крачки и спря. Отместих се от пътя на вратата и тя се затвори безшумно.
— Значи това било.
Пред нас в синьо-бяло тлееше неправилната елипса на Лабиринта с неговата сложна плетеница от завои. Оставих фенера встрани. Лабиринтът осветяваше пещерата достатъчно добре. Погалих Фракир, за да я успокоя. В далечния край на фигурата прескочиха няколко искри, после бързо се стопиха в мрака. Стори ми се, че долавям някакво непознато за мен пулсиране. Подтикван от любопитството, призовах набързо образа на Логрус.
И направих грешка.
Логрус пламна незабавно пред мен, а по цялата дължина на Лабиринта изригнаха искри. Отнякъде се разнесе пронизителен вой. Фракир побесня на китката ми. Като че ли някой забоде в ушите ми две ледени висулки. Блясъкът на Знака изгаряше очите ми. Мигом се освободих от образа на Логрус и цялата бъркотия започна постепенно да утихва.
— Какво… беше това? — попита тя.
На лицето ми се изписа бледо подобие на усмивка.
— Само един малък експеримент, който се канех да направя от доста време насам.
— Успя ли да научиш нещо от него?
— Да — никога повече да не го повтарям.
— Или поне не докато има още някой с теб. Заболя ме.
— Извинявай.
Корал се приближи към ръба на Лабиринта, който бе успял да се усмири.
— Много е тайнствен — отбеляза тя. — Сякаш не го виждам, а го сънувам. Прекрасен е. Значи всеки от вас трябва да премине но него, за да овладее силите, които е наследил?
— Да.
Корал тръгна надясно, следвайки очертанията на Лабиринта. Погледът й се разхождаше по ярката съвкупност от дъги и завои, от къси прави отсечки и зигзагообразни очертания.
— Предполагам, че е доста трудно?
— Така е. Номерът е да не спираш за нищо на света. Откажеш ли се, пиши се мъртъв.
Тръгнахме надясно, описвайки плавна дъга, за да стигнем до края на Лабиринта. Очертанията не се издигаха над пода, а сякаш бяха вдълбани в него и покрити от стъклен слой. Все пак не си спомнях повърхността да ми се е сторила хлъзгава в който и да е от участъците.
Отново спряхме за около минута. Корал впери жадно поглед в Знака на Амбър.
— Какво усещаш сега? — попитах аз.
— Възхищение.
— Нещо друго?
— Сила. Той като че ли излъчва нещо.
Корал се наведе и прокара ръка над най-близката линия.
— Усещам почти физическото му докосване — добави тя.
Продължихме напред, за да направим пълен кръг и да се озовем отново в точката, където все още блещукаше оставеният на пода фенер. Неговата светлина изглеждаше бледа на фона на призрачното сияние на Лабиринта.
Не след дълго Корал отново спря.
— Каква е тази права, която свършва ей там? — попита тя и ми посочи мястото.
— Това не е край, а начало — обясних й аз. — Оттам трябва да тръгнеш, ако искаш да преминеш през Лабиринта.
Тя се приближи до началото и после прекара ръка над него.
— Да, усещам, че всичко започва оттук.
Не знам колко време останахме там, но накрая усетих как Корал хвана ръката ми и я стисна здраво.
— Благодаря ти — каза тя. — За всичко.
Тъкмо се канех да я попитам с какво точно съм заслужил чак такава благодарност, когато забелязах как тя вдигна десния си крак и понечи да стъпи върху линията.
— Не! — извиках аз. — Спри!
Но вече беше твърде късно. Корал бе стъпила, а около крака й се бяха появили първите леки искрици.
— Не мърдай! — казах аз. — Каквото и да става, остани там, където си.
Корал се вслуша в съвета ми и замръзна. Облизах устните си, тъй като ги усетих ужасно пресъхнали.
— Сега се опитай да вдигнеш крака, с който си стъпила върху линията, и да го изтеглиш назад. Можеш ли да го направиш?
— Не — отвърна тя.
Коленичих до нея и огледах мястото, на което бе стъпила. Стъпиш ли веднъж върху Лабиринта, връщане назад няма. Трябва или да продължиш до самия център, или да се простиш с живота си някъде но пътя. От друга страна, тя трябваше вече да е мъртва. Знаех, че единствено онези, в чиито вени тече кръвта на Амбър, могат да се докоснат до Лабиринта и да оцелеят. Но дотук с теорията.