— Знам, че не му е сега времето да те питам — казах аз, — но защо го направи?
— Твоите думи в пещерата ми доказаха, че съмненията ми са били основателни. Ти каза, че си се досетил коя съм.
Спомнях си добре какво й бях казал тогава, но то се отнасяше до моите собствени съмнения. Каква беше връзката с Лабиринта? Заех се да преровя спомените си за заклинание, което би могло да я освободи. И изведнъж…
— Ти си свързана по някакъв начин с кралското семейство на Амбър… — промърморих аз, без да съм съвсем сигурен дали задавам въпрос, или констатирам очевидния факт.
— Говореше се, че крал Оберон е имал кратка връзка с моята майка, малко преди да се родя — каза Корал. — Всичко съвпадаше, макар че ставаше въпрос само за слухове. Не можех да се добера до нищо по-конкретно. Затова не бях сигурна, а само си мечтаех да е така. Искаше ми се това да е истина. Надявах се да намеря някой тунел, който да ме отведе дотук. Но едновременно с това се и страхувах, тъй като знаех, че ако греша, това ще ми коства живота. След това чух твоите думи в пещерата и мечтата ми се превърна в реалност, макар че това не сложи край на страховете ми. Все още се боя. Струва ми се, че няма да се окажа достатъчно силна, за да стигна до края.
Ето защо ми се бе сторила странно позната, когато я видях за пръв път… Заради приликата й с моите любими лели. Носът и веждите й напомняха за тези на Файона, а брадичката и овалът на лицето й бяха досущ като при Флора. Виж, цветът на косата, ръстът и телосложението си бяха изцяло нейни. Но тя определено не приличаше на Оркуз или Найда.
Сетих се за онзи портрет на своя дядо, на който той бе изобразен с онова нетипично похотливо изражение. Бе окачен в един от централните коридори на западното крило и се спирах често, за да го погледам. Дъртият развратник явно не си бе поплювал. Но не можех да отрека, че е бил доста красив мъж…
Въздъхнах и се изправих. После сложих ръка на рамото й.
— Виж, Корал — казах аз, — всеки от нас е получил солидна подготовка, преди да си премери силите с това чудо. Затова най-напред ще се постарая да ти разкажа всичко, което знам за него. Може би съвсем скоро ще усетиш енергията му да се влива в теб, затова искам да събереш цялата си сила и да не се предаваш. Пристъпиш ли веднъж напред, не трябва да спираш, преди да си стигнала до самия център. Може би ще се наложи да ти помагам с напътствия. Прави точно това, което ти кажа, без да се замисляш. Първо, трябва да знаеш, че има места, в които съпротивлението е по-голямо. Наричат се Воали…
Нямам никаква представа колко съм говорил след това.
Гледах как Корал се приближава към първия Воал.
— Не обръщай внимание на ледените тръпки и на приливите на енергия — извиках аз. — Те не могат да ти навредят. Не се плаши и от искрите. Предстоя ти да преодолееш сериозно препятствие. Само не започвай да дишаш учестено.
Видях как тя постепенно си проби път през Воала.
— Добре — казах, след като тя навлезе в по-лесния участък. Реших да не й казвам, че следващият Воал е далеч по-неприятен.
— Между другото, не си мисли, че си започнала да превърташ. Не след дълго той ще започне да връзва мислите ти на фльонга…
— Вече започна — отвърна тя. — Какво да направя?
— Сигурно са те нападнали спомени. Просто ги остави да отплуват и се концентрирай върху пътя.
Успях да я убедя да навлезе във втория Воал. Още преди да го преодолее, искрите вече стигаха почти до раменете й. Следях всяко нейно ново завоевание — дъга след дъга, завой след завой… В някои моменти се движеше по-бързо, а в други почти спираше. Но продължаваше напред. Явно бе схванала основната идея и като че ли имаше нужната воля, за да успее. По едно време реших, че вече не се нуждае от помощта ми. Аз пък нямах какво повече да й предложа. Оттук нататък всичко зависеше от нея.
Затова млъкнах и продължих да я гледам. Скоро осъзнах, че повтарям несъзнателно всяко нейно движение, всяко залитане, всяко надигане и снижаване… Сякаш не тя, а аз се движех в могъщата прегръдка на Лабиринта, преодолявайки неговата съпротива.
Когато достигна до Голямата Крива, Корал вече се бе превърнала в жива факла. Напредваше едва-едва, но твърдо, без да се колебае. Каквото и да станеше оттук нататък, аз знаех, че тя се променя, че вече се е променила, че Лабиринтът влага в нея своята съкровена същност. Едва се сдържах да не извикам, когато ми се стори, че спира, но думите замряха в гърлото ми, след като я видях да се отърсва от шока и да продължава напред.
Малко преди да се озове пред последния Воал, усетих как потта се стича по веждите ми и вдигнах ръка, за да ги избърша. Дори да не успееше да достигне до центъра, тя бе доказала, че съмненията й са основателни. Само потомък на Амбър би могъл да стигне до мястото, където се намираше сега.