— Да — казах аз. — Нищо чудно Лабиринтът да успее да разгадае някой от несъзнателните ти импулси, да го приеме за твое желание и да те пренесе на съответното място. Това обаче няма да докаже, че Лабиринтът притежава разум, а само, че е свръхчувствителен. Ако бях на твое място, бих се побоял да поема подобен риск. Ами ако в подсъзнанието ти е заложен стремеж към самоунищожение, за който нямаш никаква представа? Или пък…
— Пресилваш нещата. Определено ги пресилваш.
— Само се опитвам да те убедя да пипаш по-внимателно. Животът е пред теб, скитосвай накъдето си поискаш. Би било глупаво…
— Достатъчно! — каза Корал. — Вече съм решила и няма да се откажа. Мисля, че постъпвам правилно. Доскоро, Мерлин.
— Чакай! — извиках аз отново. — Добре. Направи го, щом това искаш. Но нека преди това ти дам нещо.
— Какво?
— Един жокер, който ще ти помогне да се измъкнеш, ако сгафиш някъде.
Извадих колодата си и отделих от нея собствената си Карта. После свалих кинжала от колана си и я привързах за него с копринената си кърпичка.
— Имаш ли някаква представа как се използват Картите?
— Просто се вглеждаш в тях и започваш да си мислиш за човека, с когото искаш да се свържеш.
— И това ще ти свърши работа — казах аз. — Ето ти моята. Вземи я със себе си. Свържи се с мен, когато пожелаеш да се върнеш и аз ще те пренеса.
Хвърлих й кинжала. Той прелетя през Лабиринта и Корал го хвана с лекота.
— Благодаря ти — каза тя. — Май че е време да опитам.
— Ако случайно се получи, не се бави дълго.
— Добре — отговори Корал и затвори очи.
Миг по-късно вече бе изчезнала. Направо да не повярваш.
Отидох до ръба на Лабиринта и задържах ръката си над очертанията му, докато накрая усетих прилива на енергия.
— Внимавай какви ги вършиш — казах, — защото си я искам обратно.
Една искрица подскочи към дланта ми и я погъделичка.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си ме разбрал?
Всичко се завъртя около мен. След това замайването премина и първото нещо, което усетих, бе, че фенерът е до десния ми крак. Огледах се и разбрах, че се намирам в другия край на Лабиринта, близо до вратата.
— Просто бях в твоето поле — казах аз. — Освен това вече съм настроен към теб. Моето подсъзнателно желание е било да се махна по-скоро оттук.
Вдигнах фенера и излязох от пещерата. Заключих вратата и оставих ключа на мястото му. Все още му нямах доверие. Щом му се бе прищяло да ми помогне, защо не ме пренесе направо в стаята ми? Сега пак трябваше да се катеря по проклетите стълби.
Закрачих забързано по тунела. Намеси ли се жена, човек трябва да е готов на всичко.
ГЛАВА 6
Когато излязох от тронната зала и тръгнах към стълбището, от един коридор вдясно се появи някакъв тип, облечен в черни кожени дрехи, окичени с впечатляваща колекция от вериги и шипове. Косата му беше боядисана в оранжево и обръсната по мохикански тертип, а от лявото му ухо висяха няколко сребърни обеци. Като цяло човек спокойно можеше да го помисли за ходеща реклама на железарски магазин.
— Мерлин? — каза той. — Добре ли си?
— Като че ли да — отвърнах аз и пристъпих към него, за да разбера кой, по дяволите, е това.
— Мартин! — възкликнах миг по-късно. — Много си се… променил.
Той се ухили.
— Тъкмо се връщам от една много интересна Сянка. Изкарах там цяла година. Нали се сещаш, едно от онези места, където времето наистина лети.
— Тази Сянка е доста технизирана и пренаселена, нали?
— Така е.
— Доколкото си спомням, ти беше почитател на провинциалните идилии.
— Това беше преди. Сега разбирам защо баща ми си пада чак толкова по големите градове и шума.
— И ти ли си станал музикант?
— В известен смисъл… Ще вечеряш ли с останалите?
— Такива са плановете ми. Но първо трябва да се измия и да се преоблека.
— Тогава ще се видим там. Има доста неща, за които да си поговорим.
— Дадено, братовчеде.
Той сграбчи рамото ми и го разтърси. Не бе изгубил от силата си.
Запътих се към стаята си, но преди да направя и двайсетина крачки, усетих как някой се опитва да установи контакт с мен. Спрях и незабавно отворих съзнанието си за контакта, убеден, че това е Корал. Вместо това погледът ми срещна леко усмихнатото лице на Мандор.
— А, много добре — каза той. — Доколкото виждам, си сам, при това в безопасност.
Образът се проясни и аз забелязах, че близо до него е застанала Файона. Доста близо всъщност.
— Аз съм добре — казах. — Върнах се в Амбър. При вас всичко наред ли е?
— Все още сме цели — каза Мандор и погледна над рамото ми, макар че можеше да види само част от тапета на стената.