— Искаш ли да дойдеш при мен? — попитах аз.
— С огромно удоволствие бих посетил Амбър — отвърна той, — но както казват — първо работата. В момента сме доста заети.
— Открихте ли на какво се дължат смущенията?
Мандор се обърна първо към Файона, после отново към мен.
— Да и не — каза той. — Попаднахме на няколко доста интересни подробности, но за момента разполагаме само с хипотези.
— В такъв случай мога ли да ви помогна с нещо?
Файона протегна показалеца си към мен и изведнъж образът й стана далеч по-ясен. Предположих, че е докоснала Картата, за да улесни контакта.
— Сблъскахме се с твоето творение — каза тя. — Дяволския Чекрък.
— И?
— Ти си прав, той притежава разум.
— Вече нямах никакви съмнения по въпроса.
— Нима? — отвърна ми тя. — А случайно да си наясно с това, че твоята машинария си умира да лъже и подвежда хората?
— Накъде биеш, Файона? — попитах аз.
— Този твой Чекрък е наистина разумен, но по свой си начин. Мисля, че е превъртял.
— Какво е направил? Нападна ли ви?
— Не, нищо подобно. Просто му беше ужасно забавно да ни води за носа и да ни обижда. Което съвсем не означава, че е безобиден. Исках само да те предупредя да не му се доверяваш.
Усмихнах се.
— Това ли е всичко? Край на съобщението?
— Засега да — отговори Файона, свали пръста си и образът й помътня.
Преместих погледа си върху Мандор, тъй като исках да обясня, че съм вградил в моя компютър цял куп защитни устройства, така че никой да не може да ровичка из него. Но преди всичко исках да му разкажа за срещата си с Джърт. Но точно тогава контактът ни бе прекъснат и аз усетих нечие друго присъствие.
Обзе ме любопитство. И преди се бях чудил какво ли би станало, ако някой се опита да се свърже чрез Картите с друг човек, който в този момент вече поддържа един контакт. Дали двата импулса биха се обединили? Или пък някой ще почувства нещо като предупредителен сигнал? А може би първият контакт ще бъде прекратен за известно време? Мислех, че едва ли ще открия някога как точно стоят нещата, но просто ми беше интересно. Както и да е…
— Мерлин, друже. Аз съм о’кей.
— Люк!
Мандор и Файона съвсем се бяха изгубили.
— Настина се оправих, Мърл.
— Сигурен ли си?
— Още щом се разделихме, се почувствах значително по-добре. На тази Сянка вече изминаха няколко дни.
Люк носеше тъмни слънчеви очила и зелен бански. Беше седнал на ръба на басейн, под благодатната сянка на огромен чадър. До него се забелязваха остатъците от солиден обяд. Една дама със сини монокини се гмурна в басейна и излезе извън полезрението ми.
— Радвам се да го чуя и…
— Какво ми имаше всъщност? Спомням си, че ти спомена за някаква дрога, която са ми натикали в устата, докато съм бил пленен във Владението. Така ли е станало наистина?
— Никак не е изключено.
— Така е то, когато човек премине предимно на вода — каза Люк замислено. — Добре. Кажи сега какво стана, докато бях вън от играта.
Винаги ми е било трудно да преценя какво точно да му кажа.
— Предпочитам да чуя първо теб.
— А, така ли?
— Да.
— Ами, аз доста мислих… — започна Люк, — и реших да се откажа. Честта ми е удовлетворена. Няма никакъв смисъл да се опитвам да си отмъстя и на останалите. Но нямам никакво намерение да оставя Рандъм да прецени доколко съм виновен. Твой ред е. Все още ли съм в топлистата на враговете на Амбър? Да си пазя ли гърба?
— Засега никой не е казал нищо определено по въпроса. Но Рандъм е извън града, а аз се прибрах съвсем наскоро. Все още не съм имал възможността да поговоря с останалите и да разбера какво е отношението им към теб.
Люк свали очилата си и ме огледа внимателно.
— Това, че Рандъм е извън града…
— Спокойно, не е тръгнал да те търси — казах аз. — Той е в Каш…
Проклетата сричка ми се изплъзна,преди да успея да спра.
— Кашфа?
— Така ми казаха.
— Какво става там, дявол да го вземе? Амбър никога не е проявявал интерес към това кралство.
— Ами… убийство, ето какво — обясних аз. — В Кашфа, искам да кажа. Там стават някакви бъркотии.
— Ха! — възкликна Люк. — Крайно време беше онова копеле да захапе дървото. Чудесно! Но… Хей! Какво общо има Амбър с това?
— Не знам.
Той се изхили.
— Риторичен въпрос, а? И сам разбирам какво става. Трябва да призная, че Рандъм си го бива. Виж, нали ще ми кажеш кого е сложил на трона, още щом разбереш? Ще ми се да знам как вървят нещата в родното ми градче.
— Дадено — казах аз, опитвайки се да преценя дали става въпрос за поверителна информация. Това и без друго щеше да стане публично достояние, при това съвсем скоро.