— Нещо друго? Какво стана с оная персона, дето се представяше за Винта Бейл?
— Изчезна — отговорих. — В неизвестна за мен посока.
— Странно — каза замислено Люк. — Едва ли ще е за дълго. Сигурен съм, че тя навремето беше и Гейл. Моля те, обади ми се, щом се появи отново.
— Добре. Да не си се затъжил за нея?
Люк сви рамене и после се усмихна.
— Не бих казал, че умирам да я видя отново.
— Моли се тя да не се затъжи за теб.
— Едва ли — каза Люк. — Вече си знаем и кътните зъби. Между другото, не те потърсих заради нито едно от тези неща…
Кимнах, тъй като вече се бях досетил, че е така.
— Как е майка ми? — попита Люк.
— Не се е разбързала заникъде. Нищо й няма.
— И това е нещо — каза той. — Сам разбираш, че малко унизително за една кралица да изпълнява подобна роля. Закачалка! Господи!
— Съгласен съм — съгласих се аз. — Предложи ми нещо по-добро.
— Ами, бих искал… да я освободиш. Какво ще ми коства това?
— Повдигаш доста парлив въпрос — отбелязах аз.
— Има си хас.
— Дълбоко съм убеден, че тя няма да се откаже, Люк. Доколкото си спомням, именно Джасра те е насъскала срещу цялото семейство. Бомбата, армията, въоръжена с огнестрелно оръжие, 30-то априлските изненади — това са все нейни идеи, нали?
— Добре де, добре. Прав си. Но нещата се промениха…
— Да, нейните планове пропаднаха и ние я спипахме.
— Не това имах предвид. Аз се промених. Сега я разбирам, но разбирам и себе си далеч по-добре. Тя вече не може да ме принуди да се захвана с нещо подобно.
— И как така?
— Ами този делириум, в който бях изпаднал… Той сякаш ме накара да се отърся от заблудите. През последните няколко дни размислих доста върху всичко, което съм направил досега. Не мисля, че тя вече би могла да ме принуди за каквото и да е.
Припомних си лицето на червенокосата жена, която демоните измъчваха в бара, и се сетих за кого ми е напомняла тя.
— Но тя все още е моя майка — продължи Люк, — и не искам да я зарежа в подобно положение. Какво искаш да получиш срещу нейната свобода?
— Не знам, Люк — отвърнах аз. — Все още не сме обсъждали този въпрос.
— В края на краищата тя е твоя пленница.
— Но плановете й бяха насочени срещу всички нас.
— Така е, но аз няма повече да й помагам. Тя наистина се нуждае от някой като мен, за да ги осъществи.
— Съгласен съм. Но какво би й попречило да си намери някой нов помощник? Ако я пусна, никой от нас няма да е в безопасност.
— Но ти вече я познаваш доста добре. Това ще я накара да се позамисли.
— А може би просто ще я направи по-изобретателна.
Люк въздъхна.
— Сигурно си прав — призна той. — Но тя е също толкова алчна, колкото е и всеки друг човек. Достатъчно е да разбереш каква е цената й.
— Не виждам защо Амбър трябва да си плаща за нещо подобно.
— А аз виждам.
— Не забравяй, че тя е наша пленница.
— Това малко усложнява ситуацията — каза Люк, — но определено не я прави безнадеждна. Не и след като тя ще ви е по-полезна на свобода, отколкото като част от мебелировката на двореца.
— Е, това не успях да го схвана. Какво предлагаш?
— Засега нищо. Просто опипвам почвата.
— Това е твое право. Но, между другото, наистина не виждам как бихме могли да си помогнем, като я освободим. Освен ако не си намислил да се обосновеш с някоя отвлечена философска теория.
— Исках само да ти подхвърля идеята, докато работя над плана си. Кой е най-големият ти проблем в момента?
— Моят най-голям проблем ли? Наистина ли ти се е приискало да го узнаеш?
— И още как.
— Добре. Моят ненормален брат Джърт се е съюзил с Маскирания във Владението на Четирите Свята. Двамата са решили на всяка цена да ми видят сметката. Джърт вече се опита да го направи за пореден път тази сутрин, но според мен истинската заплаха идва от Маскирания. Смятам скоро да се заема с тях.
— Хей, не знаех, че имаш брат.
— Доведен брат. Имам още двама, но с тях се разбирам доста добре. Джърт ми има зъб откакто се помня.
— Интересно наистина. Ти никога не си споменавал за тях.
— Никога не сме говорили за семействата си, забрави ли?
— Да-а. Успя да ме изненадаш. Кой е Маскираният? Върти ми се нещо такова из главата. Май че ти ми спомена нещо за него. Всъщност това е Шару Гарул, нали?
Поклатих глава.
— Майка ти не беше сама в Цитаделата на Владението. Един възрастен мъж, на чийто крак бе издълбано „Риналдо“, й правеше компания. Двамата си стояха встрани с всичките шапки и наметала по тях, а ние с Маскирания си разменяхме магически любезности.
— Ама че работа — каза Люк. — Излиза, че Владението си има нов господар. Той ли ме е натъпкал с дрога?