— Никога не съм се сещал за това — казах аз, — но съм съгласен, че е напълно резонно.
— Разбира се, данните за детството ви са доста оскъдни, а сведенията за настоящите ви проблеми са много обезпокоителни.
— Аз също съм доста обезпокоен от тях, повярвайте ми. Да разбирам ли, че се опитвате да допълните досието ми с актуална информация?
— Не, просто, ми беше любопитно. Вашите проблеми касаят в известна степен интересите на Бегма и е логично да сме заинтересовани.
— А как така сте узнали за въпросните проблеми?
— Разполагаме с доста добро разузнаване. При повечето малки кралства е така.
Кимнах.
— Няма да настоявам за източниците ви на информация, но държа да уточня, че ние не сме решили да търгуваме с информация.
— Погрешно ме разбирате — каза тя. — Аз не се опитвам да събера нови данни за вашето досие. По-скоро исках да ви предложа известно съдействие.
— Благодаря ви. Оценявам жеста, но не виждам как бихте могли да ми помогнете.
Усмивката на Найда изложи на показ безупречните й зъби.
— За съжаление, не мога да ви кажа нещо по-конкретно, без да съм запозната с някои детайли. Все пак, ако решите, че се нуждаете от помощта ни или просто искате да поговорим, обадете ми се.
— Разбира се — казах аз. — Ще се видим на вечеря.
— Надявам се, след това също — добави тя, докато слизаше по стълбите.
Това пък как трябваше да го разбирам? Като покана за среднощно рандеву? Ако беше така, то мотивите й бяха повече от прозрачни. Или пък просто бе изразила настойчивото си желание да получи повече информация.
Докато вървях към покоите си, забелязах в дъното на коридора странен светлинен ефект. Една бяла лента, широка около петнайсет сантиметра, пресичаше двете стени и пода. Приближавайки към нея, забавих крачка. Дали пък някой не бе изобретил нова система за осветление на двореца в мое отсъствие?
Докато прекрачвах лентата на пода, тя се стопи заедно с тези по стените. Остана единствено източникът на светлината, който придоби формата на правилен кръг и след това се завъртя около мен на височината на коленете ми. Изведнъж отвъд кръга се появи някакъв образ, а самият кръг се превърна в нещо като зелена сфера. Неочаквано се озовах стъпил на някаква хлъзгава повърхност с червеникав цвят. Светлината избледня. Едва когато покрай мен, помахвайки плавно с опашка, премина голяма риба, осъзнах, че вероятно се намирам под водата, а това, на което съм стъпил, е може би нещо като корал.
— Адски съм впечатлен — казах аз, — но се бях запътил към покоите си.
— Просто малка демонстрация — каза един познат глас, който сякаш идваше отвсякъде около мен. — Аз Бог ли съм?
— Наричай се както ти скимне. Нямам намерение да споря с теб.
— Сигурно е забавно да си Бог.
— Нима? И какъв се падам аз тогава?
— Това е сложен геологически въпрос.
— Геологически друг път. Аз съм компютърният инженер, който те създаде, Чък.
Една въздишка огласи моя подводен свят.
— Трудно е да се откъснеш от корените си.
— А нужно ли е? Какво му е лошото на това да си имаш корени? И най-красивите растения разчитат на тях.
— Красив цвят отгоре, тиня и тор отдолу.
— В твоя случай става въпрос за метал и и интересен набор от криогенни устройства, както още някои други неща — до едно невероятно чисти.
— Тогава може би имам нужда от тиня и тор.
— Добре ли си, Чък?
— Опитвал се да намеря себе си.
— Всеки минава през нещо подобно. Ще ти мине.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Кога? Как? Защо?
— Ако ти кажа, ще те излъжа. При всекиго е различно.
Край мен премина цяла флотилия от симпатични черно-червени рибки.
— Ще мога да се откажа от всезнанието… — каза Чък след известно време.
— Чудо голямо. На кого му е притрябвало нещо подобно?
— …И да се отдам на всеможенето.
— Виж, то си е трудна работа — признах аз.
— Ти си толкова загрижен за мен, татко.
— Старая се. Някакви особени грижи ли са те налегнали?
— Искаш да кажеш, освен екзистенциалните ми проблеми?
— Да.
— О, не. Просто те доведох тук, за да те предупредя за един човек на име Мандор. Той е…
— Той е мой брат — казах аз.
Пауза.
— Това го прави мой чичо, нали така?
— Мисля, че да.
— Ами дамата, която беше с него? Тя…
— Файона ми е леля.
— Значи си имам и пралеля. Божичко!
— Какво има?
— Сигурно е признак на лош вкус да се говорят лоши неща за роднини?
— Не и в Амбър — казах аз. — Тук това е нещо обичайно.
Кръгът потръпна отново и ето, че се озовахме отново в коридора на двореца.
— Сега сме в Амбър — каза Чък. — Затова мога да говоря лошо за тях колкото си поискам. На твое място не бих им се доверил. Мисля, че са леко откачени. Да не говорим, че са склонни да мамят и обиждат.