Аз се засмях.
— Превръщаш се в истински амбърит.
— Наистина ли?
— Да. Точно такива сме ние. Не се притеснявай. За какво успяхте все пак да се спречкате?
— Предпочитам да не те намесвам.
— Както прецениш.
— Значи не е нужно да те предупреждавам за тях повече?
— Не, не е.
— Добре тогава. Това беше основната ми грижа. Отивам да проверя концепцията за тинята и тора…
— Чакай!
— Какво?
— Ти май си станал доста добър в пренасянето на разни неща през Сенките?
— Да, струва ми се, че имам известен напредък.
— А ще можеш ли да пренесеш една неголяма група от бойци заедно с техния водач?
— Мисля, че бих се справил.
— Мен също.
— Разбира се. Къде са те сега и къде искаш да ги изпратя?
Изрових от джоба си Картата на Люк и я задържах пред очите си.
— Но… Ти ми каза да не се доверявам на този човек.
— Сега вече не е така — казах аз. — Но само по тази линия. Нещата в известен смисъл се промениха.
— Не разбирам. Но щом казваш…
— Можеш ли да го откриеш и да уредиш всичко?
— Би трябвало да мога. Къде смятате да ходите?
— Знаеш ли къде се намира Владението на Четирите Свята?
— Да. Но това е много опасно място, татко. Много е трудно да проникнеш там и след това да се измъкнеш. Точно там една червенокоса дама се опита да ме блокира чрез енергиен ключ.
— Джасра.
— Така и не разбрах как се казваше.
— Тя е майка на Люк — обясних аз, размахвайки Картата.
— Каквато майката, такъв и синът — заяви Чък. — Може би е най-добре да не се замесваш в нищо с тези двамата.
— Май че ще се наложи тя да дойде с нас.
— О, не. Тази дама е много опасна. Не я вземай с нас. Тя е много силна на онова място. Може да се опита да ме сграбчи отново. Може и да успее.
— Джасра ще е твърде заета с други неща — казах аз. — Освен това може да имаме нужда от нея. Затова по-добре започвай да свикваш с тази мисъл отсега.
— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?
— Боя се, че да.
— Кога искаш да отидеш дотам?
— Трябва да разбера кога ще са готови хората на Люк. Защо не се заемеш с това?
— Добре. Но продължавам да си мисля, че може би правиш грешка, като отиваш на това място с такива хора.
— Ще се нуждая от нечия помощ, а изборът ми се свежда до тях двамата — казах аз.
Чък се сви всъвсем малка точица. След това изчезна.
Поех дълбоко въздух, реших да пропусна традиционната за подобни ситуации тежка въздишка и се отправих към входа на покоите си, от който сега ме деляха само няколко заветни метра. И тъкмо когато протягах ръка към дръжката на вратата, усетих поредния опит за контакт. Корал?
Отворих съзнанието си за импулса и пред мен отново се появи Мандор.
— Добре ли си? — попита той незабавно. — Прекъснаха ни по доста странен начин.
— Добре съм — отвърнах аз. — Не се безпокой, шансът това да се повтори е едно на един милион.
— Струваш ми се леко раздразнен.
— Да се опиташ да изкачиш тези стъпала, докато всички сили на Вселената се опитват да те забавят, е досадна работа, повярвай ми.
— Не разбирам.
— Просто изкарах тежък ден — обясних аз. — Ще се видим скоро.
— Исках да поговорим още малко за зачестилите Бури, за новия Лабиринт и…
— По-късно. Очаквам да ме потърсят чрез Картите.
— Извинявай. Не е чак толкова спешно. Ще ти се обадя пак.
Мандор прекъсна контакта и аз най-после хванах дръжката на вратата. Зачудих се дали ако превърна Чък в телефонен секретар, това няма значително да улесни ежедневието ми?
ГЛАВА 7
Окачих наметалото върху Джасра, а колана с оръжията — на таблата на леглото. Изчистих си ботушите, измих си ръцете и лицето и примъкнах от сенките една разкошна риза с цвят на слонова кост и сиви панталони. Накрая извадих от гардероба любимия си пурпурен жакет, на който съм направил една малка магия, засилваща леко чара и остроумието на мъжа, който го облече. Като че ли се задаваше подходящ повод да се възползвам от услугите му.
Докато се сресвах, някой почука на вратата.
— Минутка — извиках аз.
Привърших набързо с приготовленията си, тъй като навярно вече бях закъснял, дръпнах резето на вратата и я отворих.
На прага бе застанал Бил Рот, облечен в червено и кафяво, с вид на застаряващ офицер от армията.
— Бил! — казах аз, стиснах здраво ръката му, разтърсих я и го въведох в стаята. — Радвам се да те видя. Тъкмо се връщам от едно рисковано пътуване и вече се каня да потегля на друго. Не знаех дали все още си в двореца. Канех се да те потърся веднага, щом събитията позабавят хода си.