— На война като на война. Понякога това е единствената алтернатива.
— Но този път съществува алтернатива, макар лично аз да не я разбирам. Бих искала първо да обмисля добре ситуацията, преди да дам заповед, която ще коства живота на доста хора.
— Каква е другата възможност? — попитах аз.
— Дойдох тук, за да поговоря с Джулиан чрез Картите — каза Вайъли. — Той току-що е говорил с Далт под флага на примирието. Далт му казал, че този път целта му не е Амбър. Уточнил, че е готов да спести на нас и на себе си излишните неприятности, ако изпълним неговото единствено условие. Иска да му предадем Риналдо и Джасра, които били наши пленници.
— Ъ? — хлъцнах аз. — Дори да искаме, не бихме могли да му предадем Люк — той не е тук.
— Точно това му е казал и Джулиан. Далт бил много изненадан, тъй като смятал, че Риналдо е при нас.
— Не сме длъжни да му отваряме очите. Този човек създава проблеми на Амбър от години. Мисля, че Бенедикт е подготвил най-подходящия отговор за него.
— Не те повиках, за да искам съвета ти — каза Вайъли.
— Извинявай. Просто мразя някой да се опитва да ме изнудва с надеждата, че номерът му ще мине.
— Шансовете са изцяло на наша страна. Но ако го убием, няма да научим нищо. Искам да разбера какво се крие зад всичко това.
— Бенедикт би могъл да го спипа. Знам заклинания, които ще го направят доста сговорчив.
Вайъли поклати глава.
— Прекалено рисковано е. Стигне ли се до сблъсък, ситуацията ще излезе извън контрол. Тогава ще загубим, независимо от крайния изход.
— В такъв случай не разбирам какво бих могъл да направя аз.
— Далт е поискал Джулиан да се свърже с нас и след това да му предаде нашето решение. Джулиан смята, че той ще се съгласи дори ако получи само единия от двамата.
— Не искам да му отстъпвам дори Джасра.
— Аз също. Това, което наистина искам, е да разбера какво всъщност става. Единият от вариантите е да освободим Джасра и да попитаме нея, но не мисля, че ползата от това ще е особено голяма. Можеш ли да се свържеш по някакъв начин с Риналдо? Бих искала да говоря с него.
— Ами-и… да — казах аз. — Имам негова Карта.
— Използвай я.
Извадих Картата и се вгледах в нея. Съзнанието ми премина в нужното за контакта състояние и скоро образът оживя…
Там се здрачаваше, а Люк бе застанал край лагерния огън. Беше облечен в зелено и се бе загърнал в светлокафяво наметало, закопчано отпред със златна тока, върху която бе гравиран феникс.
— Мърл — каза той. — Моите хора са почти готови. Кога смяташ да атакуваме и…
— Чакай малко — прекъснах го аз. — Става въпрос за нещо по-различно.
— Слушам те.
— Далт отново е в подстъпите на Амбър и Вайъли иска да поговори с теб преди да сме го направили на салата.
— Далт? Там? В Амбър?
— Да, да и да. Твърди, че щял да отиде да си играе на друго място, ако му дадем двете неща, които желае повече от всичко — теб и майка ти.
— Шантава работа.
— Да, ние също мислим така. Искаш ли да поговориш с кралицата?
— Разбира се. Пренеси ме пр… — Люк се поколеба и ме погледна право в очите.
Аз се усмихнах.
Люк протегна ръка. Аз я хванах и в следващия миг той вече беше до мен. Огледа се и видя Вайъли, след което свали колана си заедно с меча и ми го подаде. После се приближи до нея, падна на дясното си коляно и сведе глава.
— Ваше Величество — каза той. — Дойдох.
Вайъли протегна ръка и го докосна.
— Вдигна глава — каза тя.
Люк го направи и чувствителните пръсти на кралицата внимателно се плъзнаха по лицето му.
— Сила — каза тя, — и мъка… Значи ти си Риналдо. Ти ни донесе печал, Риналдо.
— Аз също бях опечален. Ваше Величество.
— Да, разбира се — отвърна му Вайъли. — Несправедливите дела обикновено простират своите пипала върху невинните. Докъде ще стигнат те този път?
— Далт ли имате предвид?
— Не, теб имам предвид.
— О — възкликна Люк. — Сложих край на това. Повече никакви бомби и засади. Вече казах на Мерлин какво съм решил.
— Познавате се от няколко години.
— Да.
— Успяхте ли да се сприятелите истински?
— Той е една от основните причини, поради които реших да се откажа.
— Сигурно му имаш доверие, щом реши да дойдеш тук. Оценявам жеста ти — каза Вайъли. — Ето, вземи това.
Тя свали пръстена от показалеца си и му го подаде. Пръстенът беше златен, с млечнозелен камък, прикрепен с няколко златни нишки — сякаш митичен паяк бе сграбчил всички съкровища на света, за да ги запази от нечие посегателство.
— Ваше Величество…
— Носи го — каза тя.
— Ще го нося — отговори Люк и го сложи на малкия пръст на лявата си ръка. — Благодаря ви.