— Значи ти си убиецът на Кейн?
— Аз съм — отвърна Люк.
Припомних си бързо, че Джулиан и Кейн винаги са били доста близки. Ако Джулиан убиеше Люк и обявеше това за отмъщение, Рандъм най-вероятно просто щеше да кимне и да приеме факта. А може би дори щеше да се усмихне. Кой знае. Ако бях на мястото на Рандъм, сигурно бих посрещнал с облекчение новината за смъртта на сина на Блийс. Всъщност това беше една от причините да го последвам. Ами ако всичко се окажеше клопка, която да струва живота на Люк? Не можех да си представя Вайъли като част от подобен план, но Джулиан и Бенедикт можеха много лесно да я подведат. Не беше изключено да не заварим Далт тук.
Друг вариант — да речем, че той все пак бе дошъл, но истинското му условие бе само да получи главата на Люк. Все пак, той беше опитал да го убие съвсем наскоро. Все подробности, за които не биваше да си затварям очите, още повече, че Джулиан беше най-подходящият кандидат за главната роля в подобен план. Всичко за благото на Амбър.
Погледът ми срещна този на Джулиан и аз тутакси се възползвах от новоусвоеното умение да не позволявам на лицето си да издава това, което мисля.
— Добър вечер, Мерлин — каза той. — Някаква специална роля ли имаш в тази мисия?
— Аз съм само наблюдател — отвърнах аз. — По-нататъшните ми действия ще бъдат продиктувани от конкретната ситуация.
Някъде наблизо се разнесе воят на една от гръмотевичните хрътки.
— Стига да не забавяш действията ни… — отбеляза Джулиан.
Усмихнах се.
— Магьосниците умеят да присъстват незабележимо навсякъде — уточних след това.
Джулиан ме огледа внимателно, за да прецени — убеден съм в това — дали думите ми съдържат известна заплаха и дали съм дошъл тук, за да предпазя Люк, или за да му отмъстя.
Накрая сви рамене, обърна се и тръгна към една малка дървена маса, върху която бе разстлана карта. Единият край на картата бе затиснат с камък, а другия — с тежък кинжал. Ние с Люк също се приближихме до масата.
Върху картата, изобразяваща западните покрайнини на Ардън, бе отбелязана нашата позиция. На юг се намираше Гарнат, а на югозапад — Амбър.
— Нашите войски са тук — посочи Джулиан. — А Далт е ето тук.
— А хората на Бенедикт? — попитах аз.
Джулиан ме погледна, сбърчил едва забележимо вежди.
— Добре е Люк да знае, че такава сила присъства в близост — заяви той, — но не и каква е нейната численост, кое е точното й месторазположение или какви са задачите й. Така дори Далт да го плени и да го подложи на разпит, той няма да има от какво да се притеснява.
— Съгласен съм — каза Люк и кимна.
Джулиан посочи отново към една точка, разположена приблизително по средата между нас и Далт.
— Тук се срещнахме и говорихме с него — обясни той. — Мястото е открито, равно и денем се вижда еднакво добре и от двете страни. Предлагам да организираме срещата там.
— Добре — каза Люк.
Забелязах как пръстите на Джулиан погалиха дръжката на кинжала, поставен близо до ръката му. После видях как ръката на Люк се озова с най-непринуден жест в позиция, от която можеше мигновено да достигне собствения си кинжал.
После Люк и Джулиан погледнаха един към друг и се усмихнаха като по подаден знак. Всичко изглеждаше толкова естествено и в реда на нещата. Само дето усмивките им се задържаха две-три секунди по-дълго, отколкото би могло да се предположи. Люк бе по-едър и по-силен от Джулиан, който пък имаше зад гърба си вековен опит в боравенето с оръжия. Замислих се как да се намеся, ако някой от тях понечи да нападне другия, тъй като определено нямаше да оставя развитието на събитията на случайността. Но тогава ръцете им се отпуснаха, сякаш по силата на мигновено сключено споразумение, и Джулиан каза:
— Ще пийнете ли по чаша вино?
— Аз да, с удоволствие — отговори Люк. Интересно дали само моето присъствие им бе попречило да се сдърпат. Вероятно не. Според мен Джулиан просто намекна за своите чувства, а Люк уточни, че въобще не му пука. Честно казано, не съм сигурен на кого бих заложил в подобна схватка.
Джулиан сложи три чаши на масата, но наля само на себе си, след което с жест ни покани да последваме примера му. Още преди някой от двама ни да е успял да подуши виното, той отпи от своята чаша, така че да видим това добре.
— На срещата всеки от нас доведе по един придружител — обясни Джулиан.
— Въоръжени ли бяхте? — попитах аз.
— Само с кинжалите си.
— Пеш ли отидохте дотам, или на коне? — каза Люк.
— Пеш — отвърна Джулиан. — Тръгнахме по едно и също време и се движихме с еднаква крачка, докато се срещнахме по средата — на по неколкостотин крачки от двата лагера.