— Ясно — каза Люк. — Някакви проблеми?
— Не, никакви. Говорихме и след това се върнахме.
— Кога стана това?
— Малко преди слънцето да залезе.
— Той изглеждаше ли като човек, който е с всичкия си?
— Според мен — да. Мисля, че арогантното държание и няколкото обиди, отправени към Амбър, са нещо нормално за Далт.
— Напълно — съгласи се Люк. — И пожела да получи мен, майка ми или и двама ни накуп? След което заплаши, че ще ви нападне, ако не изпълните условието му?
— Да.
— Намекна ли защо сме му притрябвали?
— Не — отвърна Джулиан.
Люк отпи от виното си.
— Уточни ли дали ни иска живи, или мъртви?
— Да. Каза, че ви иска живи.
— А твоето лично мнение?
— Ако изпълня желанието му, ще се отърва от теб. Ако ли пък го предизвикам, ще се отърва от него. И в двата случая бих могъл само да спечеля…
Изведнъж погледът на Джулиан се спря на ръката, с която Люк държеше чашата си, и очите му се разшириха. Беше забелязал пръстена на Вайъли.
— Изглежда, ще трябва все пак да убия Далт — заключи той.
— Как мислиш — продължи Люк, сякаш не бе чул последната му забележка, — дали заплахата му е реална? Освен това, имаш ли някаква представа откъде е дошъл или пък накъде би се запътил, щом си тръгне оттук? Ако си тръгне, разбира се.
Джулиан разклати леко виното в чашата си.
— Аз съм длъжен да приема заплахата му насериозно. Когато засякохме движението на неговите войници, той се задаваше откъм Бегма или Кашфа. Не е изключено да е дошъл от Еринор, тъй като често се мотае там. Що се отнася до това къде би отишъл сетне — моето предположение струва точно толкова, колкото и твоето или това на кой да е друг.
Люк бързо отпи от виното си и няколко секунди след това на лицето му се появи нещо, което накрая прие формата на загадъчна усмивка. Не ми беше необходимо много време, за да разбера, че предположението на Люк струва доста повече от тези на всички останали. Побързах и аз да пийна от виното си, за да прикрия някоя издайническа усмивка.
— Можете да преспите тук — каза Джулиан. — Ако сте гладни, ще заповядам да ви донесат нещо за ядене. Ще уговорим срещата по изгрев слънце.
Люк поклати глава.
— Веднага — каза той и пръстенът на Вайъли проблесна уж съвсем случайно, но достатъчно явно. — Искаме да уговорим срещата веднага.
Сърцето ми отмери няколко удара, през които Джулиан се взираше в Люк.
— По това време на денонощието няма да бъдете еднакво добре видими и от двата лагера, особено при този сняг — каза той. — Някое малко недоразумение може да доведе до атака от коя да е от двете страни.
— Ако и двамата ми придружители — както и неговите двама — носят факли — предложи Люк, — ще можете да ни виждате добре на по около стотина метра и от двете страни.
— Вероятно — каза Джулиан. — Добре. Ще пратя човек да занесе известието в техния лагер и ще ти избера придружители.
— Аз вече съм си избрал двама придружители — теб и Мерлин.
— Ти май наистина си рядък екземпляр — отбеляза Джулиан. — Но тъй да бъде, съгласен съм. И без друго бих искал да съм там — в случай, че стане нещо непредвидено.
Той отиде до входа на палатката, отметна края на брезента и повика един от офицерите си. Докато двамата разговаряха, аз попитах:
— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш, Люк?
— Определено — отвърна той.
— Според мен този път няма да се размине само с пазарлъци — казах аз. — Случайно да искаш да споделиш плана си с мен?
Той погледна изпитателно и след това каза:
— Наскоро осъзнах, че аз също съм син на Амбър. Прекалено много неща ни обединяват. Чудесно. Но това означава също, че можем да се доверим по-пълно един на друг, нали?
Смръщих леко вежди. Никак не бях сигурен накъде бие Люк.
Той сграбчи леко рамото ми.
— Не се притеснявай, можеш да ми се довериш. И без друго точно сега нямаш кой знае какъв избор. Но нещата могат да се променят, при това съвсем скоро. Искам само да запомниш, че каквото и да се случи, не искам ти да се намесваш.
— А какво би трябвало да се случи?
— Нямаме време да предвидим всички случайности — каза Люк. — Затова просто приеми факта и не забравяй какво ти казах тази вечер.
— Както сам спомена — нямам Бог знае какъв избор.
— Искам да не забравяш нито една моя дума и по-късно — натърти той в мига, в който Джулиан закри отново входа на палатката и тръгна към нас.
— Аз обаче смятам да похапна преди това — каза Люк, обръщайки се към него. — А ти, Мърл? Гладен ли си?
— Ей Богу, не! — отвърнах аз. — Идвам направо от дипломатическа вечеря.
— Нима? И какъв беше поводът? — осведоми се Люк уж съвсем между другото.