Не успях да се сдържа да не прихна. Беше ми дошло твърде много за един ден. Тъкмо се канех да му отвърна, че не му е сега времето, когато Джулиан застана отново до входа, извика един от войниците си и му нареди за всеки случай да огледа още веднъж мястото на срещата. След това продължи да му дава някакви допълнителни инструкции.
— В Амбър е дошъл премиер-министърът на Бегма — Оркуз, заедно с някои свои служители — обясних аз в това време.
Люк изчака, докато отпих една дълга глътка от чашата си, с явната надежда, че ще му доверя още нещо.
— Това е — казах аз.
— Хайде, Мерлин. За какво става въпрос? Бях относително откровен с теб напоследък.
— Нима?
За известно време Люк не виждаше нищо смешно в репликата ми, но после също се усмихна.
— Понякога заровете на съдбата се търкалят толкова бързо, че някои от нас не успяват да се махнат навреме от пътя им — отбеляза той. — Какво ще кажеш да ми дадеш един безплатен жокер, а? В момента не мога да ти предложа нищо в замяна. Какво искаше Оркуз?
— Набий си тогава в главата, че до утре сутринта това е секретна информация.
— Дадено. Какво ще стане утре?
— Арканс, Граф на Шадбърн, ще бъде коронясан за крал на Кашфа.
— А стига бе! — каза Люк, после погледна към Джулиан и пак към мен. — Страхотен ход от страна на Рандъм. Не вярвах, че ще придвижи нещата толкова бързо.
И той впери поглед в някаква невидима точка.
— Благодаря ти — каза след няколко минути.
— Е, полезна ли беше информацията, или по-скоро болезнена?
— За мен или за Кашфа?
— Въпросът ми не беше чак толкова дълбок.
— Засега нито едното от двете, тъй като все още не съм сигурен какво означава. Трябва ми време, за да помисля и да впиша този детайл в общата картина.
Аз го изгледах съсредоточено и Люк отново се усмихна.
— Едно е сигурно — информацията ти е интригуваща — добави той. — Имаш ли още нещо за мен?
— И това ти стига — казах аз.
— Да-а, сигурно си прав. Нека не претоварваме системата. Не почваме ли да забравяме за старата дружба, приятелю?
— Време ни е да помъдреем — отбелязах.
Джулиан закри входа и се върна при нас, като пътьом взе чашата си.
— Ще донесат храната след няколко минути.
— Благодаря.
— Според Бенедикт ти си казал на Рандъм, че Далт е син на Оберон.
— Така е — призна Люк. — При това е преминал през Лабиринта. Има известна разлика, нали?
Джулиан сви рамене.
— Няма да ми е за пръв път да искам да убия свой роднина — заяви той. — Между другото, ти си мой племенник, нали така?
— Правилно… чичо.
Джулиан обърна остатъка от виното си на един дъх.
— Ами, добре дошъл в Амбър — каза той. — Снощи чух вой на банши. Интересно дали има нещо общо с твоето пристигане?
— Промяна — каза Люк. — Баншите вият от мъка по старото, което си отива.
— Не виеха ли преди нечия смърт?
— Не винаги. Понякога се появяват, колкото да придадат драматизъм на атмосферата.
— Жалко — каза Джулиан. — Е, надеждата умира последна.
Помислих си, че Люк ще каже още нещо, но Джулиан продължи, преди той да е успял да се включи.
— Добре ли познаваше баща си? — попита той.
Люк се напрегна леко, но отговори:
— Може би по-малко, отколкото повечето синове познават бащите си. Той беше като търговски пътник. Появяваше се и изчезваше. Никога не е оставал с нас за по-дълго.
Джулиан кимна.
— Стори ли ти се променен, когато го видя за последен път?
Люк впери поглед в ръцете си.
— Е, не беше съвсем нормален, ако това имаш предвид. Както вече казах на Мерлин, мисля, че силите, които той придоби, изтласкаха човечността у него на заден план.
— Не знам нищо за това.
Люкови рамене.
— Подробностите не са чак толкова важни, колкото резултатите.
— Значи твърдиш, че не е бил лош баща?
— Че откъде да знам. Никога не съм познавал нечий друг баща, за да го сравня с него. Защо питаш?
— От любопитство. Не знам нищо за тази част от неговия живот.
— А какъв брат беше той?
— Непредвидим — каза Джулиан. — Не се разбирахме много добре. По-скоро се опитвахме да не си пречим. Определено беше умен. И надарен. Изкуствата му бяха слабост. Просто се опитвам да предвидя до каква степен ще се метнеш на него.
Люк вдигна ръце с отворени нагоре длани.
— Кой знае? — каза той.
— Добре, както и да е — отвърна му Джулиан, остави чашата си и тръгна отново към предната част на палатката. — Според мен храната ти пристига.
Люк тръгна след него.
Стори ми се, че чувам как малките ледени кристалчета се плъзгат по брезента на палатката. После се разнесе протяжен вой. Концерт за зимен вятър и гръмотевична хрътка в една част. Баншите обаче не се чуваха никакви. Засега.