Мандор се усмихна.
— Това място ми напомня за дома — отбеляза той и тръгна към моите покои.
Щом влязохме вътре, видях, че Найда седи все още на същото кресло, обгърнала коленете си и вперила поглед в малката метална сфера, която бе увиснала във въздуха на трийсетина сантиметра от челото й. По-голямата сфера продължаваше да описва бавни кръгове по пода.
Мандор забеляза, че я гледам и обясни:
— В момента е в състояние на съвсем лек транс. Може да ни чува. Можеш да я събудиш веднага щом пожелаеш.
Кимнах и се обърнах към Джасра. Беше неин ред.
Свалих всички дрехи, с които я бях окичил, и ги оставих на един стол в другия край на стаята. После изтрих с мокра кърпа клоунския грим от лицето й.
— Дали не пропуснах нещо? — казах по-скоро на себе си.
— Чаша вода и огледало — каза Мандор.
— Това пък за какво?
— Сигурно ще е жадна. Освен това се обзалагам, че няма да пропусне да се огледа.
— Звучи ми логично — казах аз и придърпах една малка масичка. Върху нея сложих кана с вода, чаша и едно малко огледало.
— Съветвам те също да я прихванеш, в случай, че падне, след като я освободиш от заклинанието.
— Прав си.
Обгърнах раменете й с лявата си ръка, но си спомних за отровните й целувки и се отдръпнах на ръка разстояние.
— Ако ме ухапе, ефектът ще е почти мигновен — отбелязах аз. — Бъди готов да се защитиш, ако се случи нещо подобно.
Мандор измъкна нова сфера и я подхвърли във въздуха. Тя описа дъга, на чийто връх се забави неестествено дълго, и след това се върна в ръката му.
— Добре — казах и после изговорих нужните думи.
Не последва нищо чак толкова драматично. Тя просто рухна в ръцете ми и аз я прихванах.
— В безопасност си — заявих аз и добавих: — Риналдо знае, че си тук. Ето, седни на това кресло. Искаш ли малко вода?
— Да — отговори тя.
Очите й шареха наоколо, докато пресушаваше чашата. Замислих се дали пък не използва момента, за да си приготви някое удачно за случая заклинание. Погледът й се спря на няколко пъти върху Мандор, сякаш се опитваше да го прецени. Загледа се и в Найда — продължително и настойчиво.
Накрая остави празната чаша на масата и се усмихна.
— Предполагам, че съм твоя пленница, Мерлин — каза тя и се задави леко. Наля си още вода и отпи отново.
— По-скоро гостенка — уточних аз.
— Нима? И как се озовах тук? Може би паметта ми изневерява, но не си спомням да съм приемала твоята покана.
— Донесох те тук от Владението на Четирите Свята. „Донесох“ е точната дума.
— И кое ще да е това „тук“?
— Моите покои в двореца на Амбър.
— Значи все пак съм пленница — заяви Джасра.
— Гостенка — поправих я аз за втори път.
— В такъв случай би трябвало да ме представиш, или греша?
— Извини ме. Мандор, това е Нейно Величество Кралицата на Кашфа. Ваше Величество, за мен е огромна чест да ви представя своя брат Лорд Мандор.
Джасра леко склони глава. Мандор се приближи и коленичи, а тя поднесе ръка към устните му. Братлето си го бива повече от мен в дворцовия етикет. Аз лично бих подушил първо опакото на ръката й, за да разбера дали случайно не ухае на горчиви бадеми. Бас държа, че жестът на Мандор й хареса. Тя продължи да го оглежда с още по-голям интерес.
— Не знаех, че кралското семейство на Амбър има член на име Мандор — отбеляза Джасра.
— Мандор е наследник на Графството Сауал в Царството на Хаоса — отвърнах аз.
Очите и се разшириха.
— И ти твърдиш, че той е твой брат?
— Определено.
— Успя да ме изненадаш — заяви Джасра. — Бях забравила за двойното ти потекло.
Аз се усмихнах и отстъпих встрани.
— А това…
— Познавам Найда. Защо момичето е толкова… отнесено?
— Твърде сложно е за обяснение — казах аз. — Освен това ни предстои да обсъдим далеч по-интересни за теб подробности.
Джасра ме погледна и лявата й вежда подскочи иронично.
— Истината — тази толкова крехка и сложна материя — каза тя. — Появи ли се неочаквано на повърхността, все на някой ще му се завие свят. Какво искаш от мен?
Продължих да се усмихвам.
— Да приемеш нещата такива, каквито са — казах.
— Оценявам факта, че се намирам в двореца на Амбър, а не в някоя мрачна килия, и че съм в компанията на двама джентълмени, които засега се държат съвсем прилично. Не бих могла да пренебрегна и една друга подробност — вече не съм в онова унизително положение, за което ми говорят последните ми спомени. На теб ли дължа всичко това?
— Да.
— Нещо ме кара да се съмнявам, че жестът ти се дължи изцяло на твоя алтруизъм.
— Направих го заради Риналдо. Той се опита да те измъкне, но си го отнесе. Аз пък се сетих за друг начин, изпробвах го и той проработи.