Люк ми бе споменал, че атаката му срещу крепостта на Владението била спряна, а воините му — разбити на пух и прах. Дори идеята да използва планери не му помогнала особено. И тъй като наистина бях видял няколко полуразрушени планера в двора около цитаделата, беше логично да предположа, че е бил пленен. Оттам и предположението, че именно магьосникът с маската го е докарал до това състояние. Сигурно е било достатъчно да го задържи в някоя килия, докато го натъпче с някакъв наркотик, и после да го пусне да се разхожда по живо по здраво. Слава Богу, халюцинациите на Люк явно се ограничаваха до един почти безобиден вариант на света на Луис Карол. Може би просто душата му бе по-чиста от моята.
И все пак оставаха още няколко доста странни подробности. Маскираният спокойно е могъл да го убие, да го затвори в някое подземие или да го прибави към колекцията си от закачалки. Вместо това той бе поел риска да натъпче Люк с някаква дрога, която можеше и да не изиграе нужната роля. Това ми приличаше повече на плясване по задника, отколкото на истинско отмъщение. И всичко това срещу човек, който щеше да продължава да предявява претенции спрямо Владението. Дали Маскираният не беше прекалено самоуверен? Или просто не виждаше в него реална заплаха?
Вероятно начинът, по който Люк бе успял да ме пренесе чрез онази огромна въображаема Карта, се дължеше по малко и на двете му дарби — тази на магьосник и тази на адепт на Лабиринта. Може би наркотикът бе успял до такава степен да засили способността му за визуализация, че реалната Карта с моя образ се бе оказала просто ненужна. Естествено контактът не бе преминал съвсем гладко, особено в началото, на което вероятно се дължаха онези нереални видения, които бях получил, преди да достигна до тронната зала. Това означаваше, че всеки от нас би могъл да стане невероятно опасен в подобно състояние. Не биваше да забравям този факт.
Сега се надявах Люк да не се свести разярен от факта, че съм го ударил, тъй като исках да поговоря с него. Но успокоителните най-вероятно щяха да поддържат доброто му настроение, докато останалите лекарства му помогнат да се отърси от въздействието на наркотика.
Разтрих един от мускулите на левия си крак, тъй като ме наболяваше, и се изправих. Отново хванах Люк под мишниците и го преместих на около двайсет стъпки по-напред. После въздъхнах и се върнах на мястото, където се бяхме строполили отначало. Нямаше смисъл да се опитвам да спечеля нова преднина. Познатият рев вече се чуваше далеч по-отчетливо, а цветовете на странните растения се полюшваха в линия, насочена право към мен. Не след дълго успях, да различа между стеблата туловището на Огнения ангел. Вече не можех да му обърна гръб, а мястото беше подходящо, за да си премеря силите — или по-скоро изобретателността — с него.
ГЛАВА 2
Откачих бляскавата чудесия от колана си и започнах да я разгъвам. Докато го правех, тя изщрака няколко пъти. През цялото време се надявах, че избирам по-малкото зло, а не правя поредната ужасна грешка.
Съществото се забави повече, отколкото предполагах. Това можеше да означава, че не му е чак толкова лесно да открие следите ми сред този екзотичен пейзаж, или пък че схватката с Джаберуоки му е коствала доста.
Не след дълго обаче ъгловатият звяр се появи с гръм и трясък, оставяйки след себе си просека от прекършени стебла. Спря на няколко метра и впери в мен немигащите си очи. Фракир пощуря и аз й прошепнах няколко успокоителни думи. Този приятел просто не й беше в категорията. Разполагах с още едно заклинание — това на Огнения Извор — но и през ум не ми минаваше да го използвам. То определено нямаше да спре чудовището, а само щеше да го раздразни допълнително.
— Мога да ти покажа пътя към Хаоса — извиках аз, — щом толкова си се затъжил за дома.