Тес не знаеше откъде ще дойде Джоузеф — отляво или отдясно, или отпред през гористия парк — и често се оглеждаше. „Трябваше да изберем по-определено място за срещата.“ — мислеше Тес като продължаваше да се взира в тълпата. „Джоузеф лесно ще ме забележи.“
Нетърпелива да бъде с него, Тес беше дошла по-рано, в десет без четвърт, но сега часовникът й показваше вече десет и четвърт.
Дали не са се разминали?
Тя старателно огледа хората. Часовникът й показа десет и половина, после отчайващо бавно стигна до единадесет и тя си каза, че сигурно нещо важно го е забавило.
Но когато стана единадесет и половина, а после дванадесет, Тес схвана причината за отсъствието му.
Джоузеф й беше вързал тенекия. Просто не можеше да повярва. Разочарование и гняв се бореха в нея.
Гневът победи.
Кучи син! Точно това беше той! Само приятели? Добре, малкия, майната ти. Никакво приятелство.
Кипяща от възмущение, Тес пропусна предварителното ритуално загряване и се включи в потока бегачи като надмина и най-бързите.
Копеле!
Неделният ден беше мрачен. Унилият дъжд още повече потискаше Тес. Боса, в къса копринена нощница, тя сърбаше от чашата си димящото силно кафе и гледаше намръщено през прозореца. Зад нея телевизорът работеше. Водещата информираше за последното екологично бедствие. В Тенеси влак с двадесет цистерни втечнен амоняк, превозван под налягане и използван за производство на изкуствени торове, се беше преобърнал от насипа на един зле поддържан участък от железопътната линия в селскостопански район. Цистерните бяха избухнали, съдържанието им се беше изпарило, образувайки огромен отровен облак, който беше убил целия персонал на влака, шестнадесет души от околните ферми, десетки домашни и стотици диви животни, и хиляди птици. Североизточният вятър насочваше плътния бял облак към близкия град с петнадесет хиляди жители, които бяха изпаднали в паника. Отрядите на гражданската защита не можеха да спрат облака, а и бяха неспособни да организират толкова мащабна евакуация.
Тес си спомни един стих от Йейтс: „Всичко се разпада; ядрото не държи.“ Почувства се изтощена. Отказа се да ходи до фитнес-клуба тази сутрин и реши, че има нужда от една продължителна гореща вана. „Претоварвам се“ — помисли си тя, — „трябва просто да се мушна в леглото и да си чета неделния вестник.“
Но знаеше, че новините щяха само да я депресират още повече.
Тогава да погледам някой стар филм, каза си тя. Да вземе някоя щура комедия на Грант. Но не вярваше да се развесели много.
В нея още тлееше гняв. Джоузеф не изглеждаше като човек, който можеше да бъде груб. „Добре, съгласна съм, подходих ужасно твърдо. Опитвах се да го накарам да приеме, че можем да бъдем повече от приятели. Насилих нещата. Може би съм го изплашила.“
„Тогава“ — припламна гордостта й — „Джоузеф можеше поне да телефонира, че е размислил и не иска да се срещаме. Нямаше нужда да ме оставя да го чакам.“
Да телефонира? Тес се сепна. Номерът ти го няма в указателя! Дори да го имаше, ти не му каза фамилията си! Може да е имал основателна причина да пропусне срещата, но как да ти се обади и да предупреди.
Дали да преглътна гордостта си и да му позвъня?
Глупачка, ами че и ти знаеш неговата фамилия колкото той твоята.
В понеделник, успокоена, Тес почти си представяше как Джоузеф влиза във фоайето, докато тя чака асансьора. Но този път нямаше съвпадение. Опита се да се концентрира над статията, често прехвърляйки поглед от компютъра към телефона.
При всеки звън се напрягаше с надеждата, че е Джоузеф, но всеки път се разочароваше. Към единадесет и половина, съвсем разстроена, намери телефона на „Документално видео“ в справочника. Вдигна слушалката и я сложи отново.
В два, когато слезе да обядва, отново си мислеше дали няма да го срещне в асансьора, но той подмина етажа на „Документално видео“ без да спре. Моментен импулс накара Тес да отиде в същата закусвалня. Нито помен от Джоузеф.
Не го видя и докато чакаше асансьора за нагоре, не й се обади по телефона, нито им се кръстосаха пътищата, когато си тръгна малко след седем.