— Достатъчно ясен отговор. Добре, мила. Мога да напиша списък от хора и места, където да провериш. Но ще бъде изморително и ще ти отнеме много време, да не говорим за болките в задника, докато ги обходиш. Освен това ти си добър журналист и сигурно си се сетила за повечето от тях. Затова ще ти спестя мъките и ще премина направо към последното средство. Ще ти издам една тайна. Понеже ти ми се довери, аз също ще ти се доверя. Но както твоята изповед си остава между нас, разчитам, че така ще пазиш в тайна и моята. Даваш ли дума?
— Да.
— Знам, че мога да ти вярвам. Ето причината, поради която бях легендарен в „Таймс“ със способността си да откривам хора, които не обичат да бъдат на светло. — Траск написа две думи на листче.
Тес се взря в тях.
— Лейтенант Крейг?
— Работи в централното управление на службата за издирване на изчезнали. Само му кажи името ми. Ако не иска да ти помогне, кажи му, че ще му припомня осемдесет и шеста година.
— Осемдесет и…?
— Шеста. Но не вярвам да се наложи. Направих му една услуга, за която едва ли някога ще ми се издължи и, ако не са му правили лоботомия, ще остави всичко и ще се посвети изцяло на твоя проблем. Но ако откаже, само ми се обади. Ще му изпратя копие от едно писмо — заедно с някои записи — това мигом ще му опресни паметта, гарантирам.
Лейтенант Крейг беше висок, як мъж, наближаващ четиридесетте, с щръкнала коса, грубовато, но приятно лице и две резки гънки край устата.
Когато чу името на Траск, погледът му се изостри.
— Страхотно. Просто страхотно. Завършващият удар в този ужасен ден.
Крейг носеше смачкан костюм, който отиваше на измъчения му вид.
— Този кръвопиец… Няма значение. Сигурно не ви интересува мнението ми за него. И какво е измислил този път? — Крейг погледна косо Тес и й посочи здравия дървен стол пред разхвърляното си бюро.
Тес седна, като се опитваше да не се стряска от непрекъснато звънящите телефони на бюрата зад гърба й, на които детективите отговаряха, като продължаваха да чаткат по пишещите машини и клавиатурите на компютрите.
— Всъщност… — тя преглътна смутено — Уолтър, т.е. мистър Траск не иска нищо.
Крейг затвори едното си око и я премери още по-строго с другото.
— Тогава защо ви каза да споменете името му?
— Мисля… — Тес стисна облегалките на стола, за да успокои треперенето на ръцете си — защото смяташе, че ще ми окажете допълнителна помощ.
Крейг се засмя рязко, сякаш се закашля.
— Хей, аз съм тук, за да служа на обществото. Без майтап. Наистина съм ревностен държавен служител. Беден или богат, млад или стар, мъж, жена, бял, черен, мексиканец, християнин, евреин или мюсюлманин — дали изброих всички — независимо от расата или вярата и т.н., на всеки, който дойде в тази служба, отделям достатъчно внимание. Освен ако, разбира се, не е роднина на някой политик и тогава направо заставам мирно и отдавам чест — лейтенантът отново се разсмя и изведнъж се закашля. — Проклета алергия. Е, добре. Какво мога да направя за вас?
Тес се загледа в тавана.
— Преди няколко часа ми изглеждаше много сериозно, но да замесвам полицията…
— Разбирам. Има сериозно и сериозно — каза Крейг. — Работата е там, че аз определям разликата. Щом вече сте тук, можете да ми кажете защо сте стиснали тъй здраво стола. Хайде, госпожице, възползвайте се като данъкоплатец. Разтоварете душата си. Какво по-лошо може да стане?
— Може да решите, че ви губя времето.
— Едва ли — каза Крейг. — Всъщност, обичам да ми губят времето. Доставя ми огромно удоволствие да убеждавам данъкоплатците, че страховете им са напразни. Приемете го така. След като ми разкажете всичко, възможно е дотолкова да ви успокоя, че дори да върна спокойния ви сън.
— Но, ако това, което ви кажа, създаде неприятности на моя приятел със…
— Закона? Вижте как ще постъпим. Първо ще обсъдим вашия проблем. После ще решим какво ще правим. Но доколкото разбирам, Уолтър не ви е пратил, за да създаваме неприятности, а да ги предотвратим. Тъй че, доколкото е възможно, да оставим закона настрана.
Тес кимна, изненадана, че мъжът започна да й става симпатичен.
— Добре. Ще опитам. — Ръцете й не стискаха вече облегалките на стола. — Познавам един мъж…
Тя замълча за миг.
— Продължавайте — каза Крейг.
Подкрепена с чаша кафе и деликатно насърчавана от Крейг, Тес най-сетне разказа историята.
— Добре — Крейг остави писалката. — Даже много добре. Впечатляващо. Отличен разказ. Но нали работите за Уолтър, естествено е да се очаква, че сте опитен репортер със забележителна памет. — Лейтенантът прегледа бележките си. — Да. Сиви очи. Много необичайно… И го видяхте за последен път в петък?… Използва пощенски услуги… В службата нямат домашния му телефон… Оглежда се неспокойно?