Дейвис презрително изсумтя. Демократите нямат никакви изгледи да прокарат закона през Сената, макар че трябваше да се отдаде дължимото на Баркър и Хъдзън — знаеха как да спечелят вниманието на медиите и да извлекат полза за изборите, поне в районите на либералите. Но тази тактика май ще се обърне срещу тях. Никой не гласува за губещите, а Баркър и Хъдзън със сигурност ще загубят днес. Чист въздух? Страхотна идея. Само че американците не обичат да жертват удобствата си. Нека другите да правят жертви. Пушачите, притежателите на повече от една кола, работниците — всички, чийто начин на живот или доходи са застрашени от бъдещия закон, ще настояват техният сенатор да гласува против него. Баркър и Хъдзън не са ли чували за компромиси?
Дейвис дочете репортажа, доволен, че в края отново го цитираха като гласа на разума: „Проблемът съществува, но само в големите градове и най-вече през лятото. Не че трябва да стоим със скръстени ръце. Но не можем за един ден да променим начина си на живот, както, изглежда, искат уважаемите колеги. Това, което ни трябва и което ще предложа щом анализирам статистическите данни, е едно умерено и балансирано решение, налагащо предпазливи и постепенни ограничения.“
Отлично, помисли си Дейвис. Вестникът ми е отделил доста място, а пресата в Мичиган сигурно още повече. Пушачите в моя избирателен окръг няма да се чувстват предадени. Също и семействата с две коли. Но най-важното е, че производителите на коли ще са ми страшно благодарни за спестените мерки срещу вредните газове от колите и заводите им.
Страшно благодарни.
И щедри.
На вратата се позвъни. Дейвис хвърли поглед към часовника: 6:14. Толкова рано? Сигурно някой подранил журналист. Дейвис приглади с ръце косата си, загърна халата и, стараейки се да изглежда приветлив, отвори предната врата.
За негова изненада пред вратата нямаше никой. Той огледа улицата с редицата елегантни къщи в утринната мъгла, но видя само изчезваща зад ъгъла кола. Изведнъж нещо върху стъпалата привлече вниманието му. Голям плик. Дейвис го вдигна, огледа отново улицата и се върна в къщата, като заключи вратата.
Не може да е секретарката, помисли си Дейвис. Сюзан щеше първо да се обади, ако имаше нещо важно. Даже да не е имала време, нямаше просто да го хвърли и да изчезне без обяснение.
Притеснен, Дейвис отвори плика и измъкна някакви документи. Твърде любопитен, той зачете първите страници, вървейки към кухнята, но още по средата спря и изстена.
Господи!
Набързо довърши страницата и прелисти останалите документи.
Мамка им!
Там бяха вписани датите, местата, имената и сумите на всеки подкуп, на всяка нелегална вноска за кампанията, на всяка почивка, отчетена като командировка…! Зад тях имаше снимки, които накараха Дейвис да се облегне на стената. Уплаши се, че внезапната болка в гърдите може да е сърдечен пристъп.
На снимките — ясни, лъскави, професионално направени — бяха Дейвис и страхотната му млада секретарка — голи на палубата на яхта и заети с доста извратени сексуални игри.
Дейвис си припомни много живо оня пикантен летен следобед. Бяха само двамата. Като внимаваха някой да не ги проследи, те пристигнаха поотделно на малък остров в Карибско море, собственост на един от най-мощните поддръжници на Дейвис. Бяха ги уверили, че островът е пуст, но предпазливостта никога не е излишна. Дейвис изкара яхтата в открито море, та никой да не ги види.
Но някой ги е наблюдавал!
По ракурса Дейвид определи, че снимките са направени с телеобектив от самолет. Но бяха тъй ясни, сякаш Дейвис и секретарката му бяха позирали. Лицата им се разпознаваха с лекота, освен на снимката, където Дейвис беше заровил стръвно глава между краката й.
По дяволите, имаше още!
След снимките, от които болката в гърдите му се смени с бяс, странно оформеният текст върху една бележка му подейства смразяващо:
ПРЕДЛАГАМЕ ДА ПОМИСЛИТЕ КАК ЩЕ ГЛАСУВАТЕ ПО ЗАКОНА БАРКЪР-ХЪДЗЪН
Дейвис скъса документите, снимките и бележката на две, после пак и пак. Докато ги надробяваше, ругаеше с тиха ярост, за да не събуди жена си.
„Да го духат!“ — помисли той, смътно долавяйки иронията, защото на снимките, които отчаяно искаше да унищожи, го духаше неговата секретарка. В същото време знаеше, че напразно ги къса настървено на все по-малки парченца. Който ги беше пратил, сигурно беше достатъчно умен да запази оригиналите.
Да! Който и да беше! Но той се сещаше кои бяха.
Баркър и Хъдзън!
Дейвис потръпна от възмущение. Тези лайнари не си ли даваха сметка, че имаха пред себе си един изпечен политик. Ще ги…