Асансьорът спря.
— Да ви помогна ли за папките? — попита непознатият.
— Не, ще се оправя.
Той помогна на Тес да вземе такси, огледа се наоколо, сякаш търсеше някого, и като каза „Да благослови Бог“, се отдалечи и бързо се стопи в тълпата.
Пръстите на Тес още тръпнеха.
На следващата сутрин, докато чакаше асансьора, Тес забеляза непознатия да влиза в сградата и усети, че пламва.
— Здравейте отново.
Притеснена от влечението си към него, Тес се усмихна:
— Приятно утро, нали.
— Наистина. Като бягах тази сутрин, бризът беше издухал смога.
— Вие бягате?
— Всеки ден.
— И аз бягам.
— Личи си.
Тес се изчерви още повече.
— Здрав дух в здраво тяло — каза той.
Разговорът секна.
— Този асансьор…
— Ужасно е бавен. Но аз се старая да понасям всичко.
— Нещо като „търпението е злато“?
— Да го наречем дисциплина — поправи я мъжът.
Вратата се отвори. Те влязоха в асансьора.
— Надявам се, че този път няма да изтърва нещо — каза Тес.
— Беше ми приятно да помогна. И вие щяхте да направите същото за мен.
Той натисна първо своя етаж, после нейния и Тес с облекчение забеляза, че не носи халка.
Непознатият се обърна.
— Предполагам, че ще се виждаме често. Трябва да се запознаем.
Тес харесваше пламъчето в сивите му очи. Тя му каза името си — само първото. По навик избягваше да споменава фамилията си — Дрейк, защото хората веднага я свързваха с известния й баща, а не обичаше да говорят за убийството му.
— Тес? Хубаво. От…
— Тереза.
Тя отново не искаше да му каже цялата истина. Това име беше дошло от навика на баща й да я дразни като дете: „Контеса Тереза“. Накрая галено го беше съкратил на „Тес“.
— Разбира се — каза тъмнокосият поразително красив мъж. — Тереза. Испанската мистичка, основателката на ордена на кармелитките…
— Не знаех… — каза Тес изненадана.
— Няма значение. Имам навик да запомням ненужни сведения…
— А вашето име? — попита Тес.
— Джоузеф.
Също без фамилия, отбеляза Тес.
Асансьорът спря.
— Е, започва моето наказание.
— Вчера ми се стори, че обичате работата си?
— Да документирам гибелта на тази планета? Едва ли. Все пак съм доволен, че се опитвам да върша нещо полезно.
Като излезе, Джоузеф се обърна с просветлено лице:
— Да благослови Бог.
Стомахът на Тес се сви. Тя харесваше този мъж. Нещо повече — беше влюбена до уши в него.
На следващия ден Тес беше така погълната от работата си, че пропусна обяда. В два и петнадесет почувства, че ако не хапне нещо, няма да може да се концентрира повече.
Когато влезе в асансьора, се сети за Джоузеф. Асансьорът спря на долния етаж. Нима, трепна тя. Не, просто съвпадение.
Но краката й се подкосиха, когато на вратата се показа Джоузеф.
Той се ухили, сякаш изобщо не беше изненадан.
— Май сме орисани да се срещаме непрекъснато. — Той натисна бутона за партера. — Как е вашето наказание?
Близо до него, усещайки ръцете му срещу своите, Тес се опитваше да успокои дишането си.
— Наказание? О, имате предвид работата ми? Пиша за киселинните дъждове. Добре върви.
— По-добре не може да бъде.
— Аз…
— Да?
— Не мислите ли, че е малко странно — аз и вие взехме асансьора в…
— Един и същи момент? — Джоузеф сви рамене. — Светът е странен. Много отдавна реших да приема съдбата, вместо да я изпитвам. Някои неща са предопределени.
— Нещо като карма?
— Провидение — сивите очи на Джоузеф блеснаха. — Късен обяд?
Тес вдъхна миризмата на неговия афтършейв и чу неуверения си глас:
— Загубих представа за времето.
— И аз. Поне за часа. Насреща има закусвалня. Имате ли нещо против?
Тес настръхна.
— Само ако всеки си плаща.
Джоузеф разпери ръце.
— Както искате. За мен все пак ще е удоволствие.
На шумния тротоар те изчакаха потока от коли и притичаха отсреща. От другата страна Тес се обърна към Джоузеф и забеляза, че както и онзи път той оглеждаше тълпата, сякаш търсеше някого. Защо? Тя потисна подозрителността си, наследена от баща й. Дали Джоузеф не се страхуваше, че някой го следи? Хайде, не си въобразявай, това да не е тайна среща.
След обедната навалица в закусвалнята имаше съвсем малко хора.
— Имаме хубаво задушено — предложи сервитьорът.
— Благодаря, но без месо. За мен сандвич с домат, брюкселско зеле и краставица — каза Джоузеф.
— Добре звучи — каза Тес. — Същото и за мен.
Когато момчето се отдалечи, тя попита Джоузеф:
— Без месо? Вегетарианец ли сте?
— Нищо особено. Просто месото не ми понася. Освен това е петък.
Тес, която беше католичка, помисли, че схваща какво има предвид. Преди години католиците също са постили в петък. Но сега само възрастните и особено ревностни католици спазваха постите, а Джоузеф беше доста млад, за да се бои, че ще прегреши, ако яде месо в петък. Тес скри учудването си.