Писмото е надлежно прочетено. Султан ал-Мансур прави кратък отговор, макар че дали за да благодари на кралицата за декларацията ѝ за приятелство, или за да коментира времето, Николас не може да разбере, защото е предаден без ни най-малък намек за одобрение. Едва когато след кратка пауза ал-Мансур сваля от пръста си огромен златен пръстен, обсипан със скъпоценни камъни, и го подава на Николас чрез ал-Седик, става ясно, че поздравът на кралицата е бил приет.
С пръстена, здраво стиснат в дясната ръка, Николас се измъква назад на колене зад широкия копринен хълбок на ал-Седик. След като се отдръпнаха на подходящо разстояние, минстърът се изправи и започна да върви бавно назад. Никълъс го последва.
И тогава иззад стола на султана се появява мъж с кошница, затъкната под едната му ръка. Докато Николас го наблюдава, той слиза от крайния десен край на стъпалата и започва да хвърля пясък по пътеката, като се движи напред, докато Николас отстъпва, сякаш сее нива.
"Какво прави той? Никълъс прошепва на ал-Седик с ъгълчето на устата си.
В отговора на ал-Седик се долавя лек намек за смущение. "Той почиства пътя между вас и Негово величество. Не забравяйте, доктор Шелби, че в този град вие сте неверникът - казва той.
Това е лош начин, мисли си Никълъс, да възнаградиш човек, който има властта да спаси трона ти. Но като се има предвид тежестта на пръстена, който стиска, той смята, че ще може да живее с обидата.
Хората на Ал-Седик придружават Николас през уличките към Улицата на тъкачите. Тъй като не успява да намери момент насаме с мавъра, Николас се утешава с предложението да се присъедини към министъра за празника ифтар по залез слънце, а на следващата сутрин да се отправи към касбата на Ал-Седик в планините за еднодневен лов. Тъй като Дьо Лисле трябва да остане в Маракеш, в случай че султанът има нужда да го повика, това обещава възможност на Николас да разкрие какво е открил.
Преминавайки през открития терен, където при пристигането си Николас е видял жалките струпвания на хора, наблъскани като зверове на пазар, той забелязва, че сега мястото е празно, с изключение на няколко бербери, лагеруващи там с овцете си. Той си спомня няколко думи от писмото на Адолфо Сайкс: Бог да помага на бедните души, които стават негова собственост... Конъл получава за предателството си злато и роби.
Сигурен сега, че бедният Хортоп е бил жив, когато е влязъл в морето, Никълъс не може да намери милост в сърцето си за същество като Катал Конъл. Когато заговорът е осуетен, той трябва да се смята за късметлия, че се е измъкнал с бързо обезглавяване.
Никълъс се чуди колко ли млади мъже са пристигнали тук на корабите на Конъл, вярвайки, че се впускат в доходоносен търговски живот? Дали някой е отказал да плати кръвния данък - да продаде душата си и да стане яничар в чужда война? Спомня си какво е казал на дьо Лисле в хамама, когато е видял заклания роб Марку: Малцина от нас нямат граница на смелостта в сърцата си.
Николас се опитва да прецени мащаба на заговора. Той си представя непрекъсната линия, свързваща Катал Конъл с Мохамед ал-Анури и Арнулт дьо Лисле, през Рейнар Го и неговите фалшиви родословия, чак до Ескориал в Мадрид и трона на Филип Испански. Той вижда в Маракеш ново благородничество, което заменя старото - католическо християнско правителство, съставено от млади мъже с купено достойнство.
Докато разпусне двамата мълчаливи водачи на ал-Седик на входа на Улицата на тъкачите, Николас вече си представя себе си през първата нощ у дома. Той се е върнал в Банксайд от Сесил Хаус, увенчан с лаври, окичен с гирлянди победител в отчаяна битка. Вдишва аромата на розова вода от косата на Бианка, докато разкопчава точките на карнеоловия ѝ корсаж, заравяйки уста в топлата дъга на рамото ѝ. Възползва се от втория си шанс в живота, от блаженството, което е смятал, че капризен бог е решил да му откаже.
Той натиска богато резбованата врата и влиза в дома на Адолфо Сайкс.
Първото кърваво петно лежи върху стената от кални тухли, до вратата, която се отваря към двора. Отпечатък от ръка - пръстите са разперени в агония. Никълъс трябва да се бори с всяка фибра на тялото си, за да се насили да влезе в градината.
Тя е окъпана в топла вечерна слънчева светлина. Но небесният аромат на цитрусови плодове е изчезнал. И не чува ударите на крилете на лешоядите, които се стрелкат по горната галерия. Усеща само миризмата на пролята кръв и изпразнени след смъртта черва. Чува само доволното мърморене на пируващите мухи. Вижда само изкормения труп на Хадир, нанизан под клоните на стария нар, като току-що изперено палто, което се суши. А около босите крака на Хадир - като просители пред Негово величество ал-Мансур - са сгушени телата на баба Тизири, жената-метуза, момчето Гвата, което носи вода, и сестра му Лала, която пере.