Но Бианка не слуша бърборенето на Роуз. Твърде заета е с опитите си да потисне съперничещите си гласове, които внезапно са започнали да крещят в главата ѝ.
Защото Роуз току-що я е накарала да осъзнае, че има начин да примами Рейнард Голт да издаде тайните си. Забравете за съюз, мисли си тя. Време е Кристофър Марлоу да плати за всички изпитания, на които е подложил нея и Николас, като й се притече на помощ.
Дори ако се наложи да го възстанови от отвъдното.
За Никълъс складът в къщата на Адолфо Сайкс се е превърнал в смъртна килия. Липсва само свещеник, който да му даде свето опрощение.
Той е чакал цяла нощ и голяма част от следващия ден за момента, в който вратата ще се отключи и ще дойдат за него. Не е имало и миг спокойствие. В стаята е горещо и задушно като в хамама, но без удобства. Ако седне до стената, грубата зидария притиска потния му гръб; ако легне на пода, е все едно да се опитваш да спиш върху легло от пирони. За да отвлече вниманието си, през по-голямата част от времето се опитва да рецитира афоризмите на Хипократ на латински, а след това и на английски. Дори и така, очакването е станало почти непоносимо, постоянно присъстващо течение на паника. Всеки път, когато долови звук от движение, всеки път, когато чуе издигане на гласове, стомахът му се превръща в ледена разтопена вода и той трябва да се бори с разразилата се вълна на ужаса.
Не че е страхливец. Не е мръднал, когато е слязъл от водните стълби на Мътън Лейн, за да удави окончателно и завинаги укорителния глас на Елинор, който шепне в главата му: Защо не можа да ме спасиш? По време на сраженията в Ниските земи имаше моменти, в които си мислеше, че очите на смъртта са вперени в него и само в него. И когато двамата убийци на д-р Аркампора са се готвели да го убият в онзи склад в Пети Уелс - преди Бианка да го спаси - той се е примирил с унищожението, макар че, признавам, е бил твърде грубо използван, за да разбере какво се случва.
Не, не липсата на смелост го заплашва да го разедини, а безпомощността. Това е неспособността му да сграбчи Катал Конъл за рядката му коса и да разбие това осеяно със сол лице срещу каменния талисман на Адолфо Сайкс, докато не изтрие от съзнанието си спомена за Хортоп, за Хадир, за баба Тизири, малката Гуата и сестра му Лала.
Отчитайки призивите за молитва, той пресмята, че е ранният следобед в деня след засадата. От вчера похитителите му не са му дали никаква храна и само малко вода. Може би искат да го уморят от глад.
Преди да го отведат в склада, той е прекарал няколко часа в двора, сгушен под каменния талисман на Адолфо Сайкс, окован с верига на глезена. Конъл жадно бе претеглил в дланта си пръстена, който султан ал-Мансур бе подарил на Николас, след което го остави с телата за компания.
Дори и със затворени очи Николас не успя да забрави образа на Хадир, който висеше на старото дърво с нар, или на баба Тизири и двете деца, които лежаха в краката му. В горещината не след дълго първата слаба миризма на гниене започна да измества аромата на цитрусови плодове. И той не можеше да запуши ушите си пред монотонния траур на събиращите се мухи.
След молитвата Ал-Иша, когато луната окъпа градината в бледа мъртвешка светлина, го отвързаха от веригите и го преместиха тук, в склада. Благодарен, че е обърнал гръб на градината, той се зачуди дали ще се отърват от телата, преди новото слънце да разнесе миризмата на стореното от единия край на Улицата на тъкачите до другия. Сега се моли да са го направили, защото ако го върнат там, не е сигурен, че здравият му разум ще издържи.
През нощта, когато спеше само за кратко, той се занимаваше с диви идеи за бягство. По някакъв начин щеше да стигне до двореца Бади и да изкрещи името на ал-Седик на пазачите, докато не се вразумят и не доведат министъра. Но нямаше как да излезе от склада, камо ли от къщата. Дори и да успее да стигне до терасата на покрива, до твърдата мръсна повърхност на улицата има трийсетина метра пад.
Чуди се дали Конъл няма да му даде кутията за писане на Адолфо Сайкс, за да напише последното си писмо до Бианка. Той се съмнява. Ако във вените на този човек някога е течало състрадание, то отдавна се е превърнало в жлъчка. Затова вместо това той съставя писмото в ума си: Аз съм син на фермер. Не мога да правя думи като Кит Марлоу или Филип Сидни. Не притежавам нужните за това благодатни качества. Не мога да направя красива фраза или да напиша галантен стих...
Засрамен от тромавостта на думите, той прави въображаема линия през тях и започва отново: Не съм си представял, че никога повече няма да те видя. Мисълта за това ме натъжава повече от всяко описание. Макар че не съм от вашата вяра и новата религия не ми позволява изповед, бих желал тук да има свещеник - не за да ме съкруши, а за да ме изслуша и да признае пред Бога вината за моето пренебрежение: Не биваше да ви оставям.