Идват отново за него малко след молитвата Ал Магриб, но този път Конъл не е с тях.
Слагат му железа на глезените и белезници на китките. Железите на краката са свързани с половин метър верига, за да може да движи краката си самостоятелно. Към белезниците те прикрепят втора, по-дълга верига. Куфията дръпва свободния край и Николас се измъква от склада като стар слепец, който в тъмното намира пътя към джебовете.
Градината отново е окъпана в лунна светлина. Отнякъде по посока на двореца Бади едно куче надава пространен вой. Нощта е топла и ароматът на смъртта все още се носи. Николас държи очите си затворени. От казаното по-рано от куфията той знае, че телата са отстранени, но независимо дали Конъл ще го остави жив, Николас не желае никога повече да погледне това място.
Те го извеждат от Улицата на тъкачите и го повеждат към тъмния град. В Лондон човек, воден на верига, може да повдигне една-две вежди, освен ако този, който го води, не е съдебен изпълнител или оръженосец. Тук никой не поглежда Никълъс. Очевидно е, че за малкото хора, покрай които минава, той вече е роб.
Той се сеща за другите преходи в живота си: от момче в мъж; от девственик в любовник; от съпруг във вдовец; от почти погубен до втори шанс, благодарение на неочакваната намеса на Бианка Мертън. И стига до заключението, че пътят между това да бъда аз и да бъда то трябва да бъде по-добре маркиран. То е смърт. А мъртвите трябва да се оплакват.
Куфията е нетърпелив млад мъж. Когато затворникът му се спъва, той проклина на език, който Николас смята, че може да е славянски. Той си спомня какво му е разказал дьо Лисле: млади мъже от християнските крайбрежни села около Средиземно море... прост избор: да се откажат от християнската си вяра... да служат на маврите като воини - или да умрат...
За да успокои гнева на куфията, всеки път, когато той се оплаква от некадърността на Николас, някой от другите яничари рита жестоко обекта на неговото недоволство. Докато стигнат до Бимаристан ал-Мансур, Николас вече се е научил да не се спъва.
Конъл ги чака в тъмнината. Никълъс не е въведен през входа, който помни от последното си посещение, а вместо това е запратен към тясна врата в безликата стена от кални тухли на около петдесет метра по-нататък. Подобно на давещ се човек, който се задъхва за въздух, той отмята глава назад, за да зърне за последен път света, който напуска. Небето изглежда направено от черен пергамент. То е крехко, сякаш топлата пустинна нощ го е изсушила по някакъв начин и ако го щракне с пръст, ще се скъса.
Спомня си нощта, в която хората на д-р Аркампора го доставиха вързан и окървавен в един склад на Пти Уелс. Тогава Бианка бе намерила хитрост и смелост да го спаси. За да го направи, трябваше да стане съучастница в убийство, но не се поколеба. Но тази вечер тя е на един континент разстояние. Тази вечер няма кой да го спаси, освен самият той. А в него не са останали сили да опита.
Вътрешността на "Бимаристан ал-Мансур" е хладна и сенчеста. От вътрешността на сложно орнаментираните корпуси лампите хвърлят разпръсната златиста светлина върху блестящите бели сводове, през които минава Николас, бледи преддверия на някакъв въображаем Елизиум, чиито обитатели дремят на ниски дивани, а сред тях се движат медицински сестри в дълги мавритански рокли, които овлажняват устните си с вода от глинени купички. Въздухът мирише на кедър и тамян, а не на зловонната миризма на болести и бедност, която той помни от "Свети Томас" на Банксайд. От време на време чува кашлица и стонове на пациенти, които изпитват болка или не могат да заспят, но най-силен е звукът от собствената му верижка на глезена, която звъни по мраморния под.
Конъл вдига лампата и подканя малката група да го последва. Никълъс е въвлечен в Бимаристан като човек, който отива на ешафода. Сестрите не проявяват особен интерес към него. Той си спомня какво е казал Сумаил ал-Седик: Тук се лекуват мъже, жени, султани или поклонници, дори роби... Само една сестра вдига поглед от работата си. Куфията казва нещо на арабски и прави мимика на делириум. Медицинската сестра кимва.
Той ѝ е казал, че съм беден, ненормален луд, мисли си Николас. Ще ме настанят в техния еквивалент на "Бедлам".
Но не го правят. Вместо това го водят в малка стая с шест стройни колони, които поддържат сводест таван. Тя е по-тъмна от останалите и има само осем легла, четири от които заети. В далечния край има ниска врата.
Куфията дава кратка команда и яничарят, който така свободно се е справял с ритниците си, върви напред и поставя тежък железен ключ в ключалката. Докато го върти, едно движение зад една от колоните привлича вниманието на Николас. Там стоят две жени. Изглежда, че се грижат за пациент на близкия диван - мъж, чието гърло е увито в платнени превръзки. Дори на оскъдната светлина от единствената маслена лампа Николас вижда тънката част от тръстиката, която стърчи от превръзките: това е пациентът, на когото е направена ларинготомия. А една от жените е хирургът Уаду.