Той вдига поглед от мръсотията, заслепен от блясъка на слънцето. След това, когато очите му се фокусират, той различава бялото облекло на Ал-Анури, което се извисява над него, а на колана му има извит, украсен с бижута кинжал. Очите с качулка го гледат с доволно забавление, сякаш е плячка, за чието поваляне е било необходимо известно умение.
След това свистенето в главата му отстъпва място на приглушени гласове, проникващи от реалността: дьо Лисле говори на арабски; ал-Анури издава нещо, което звучи като фусилия от заповеди; звук от бягащи крака, кожа от сандали, която се удря в пръстта. Силни ръце го вдигат без усилие на крака, сякаш е в безтегловност - войници, мисли си той, имайки предвид металния шепот на верижната броня върху кожата. Отново изправен, той се люлее като същество, закачено и влачено от един свят в друг, без да е сигурен дали може да диша въздуха му или да стои изправен на повърхността му.
След няколко мига, през които му дават да пие вода, сетивата му започват да се оправят, но едва когато се оглежда и вижда куфията и ирландското момче, приковани на колене - под зоркия поглед на двама едри брадати мъже в раирани ленени туники и качулки, със заредени арбалети в ръце - разбира, че това не е началото на някакво ново мъчение, а спасяване.
Негово превъзходителство казва, че си най-големият късметлия - казва дьо Лисле на Николас, след като го отвеждат обратно в Бимаристан, в малкия иван, където предишната вечер е молил за помощ хирурга Уаду. Ако хирургът Уаду беше отишъл при ал-Седик, а не при мен, когато си се обърнал за помощ, щеше да си на път да се превърнеш в мъртвец.
Оглеждайки се, Николас вижда, че отделението е освободено от пациенти, дори от мъжа, който се възстановява след ларинготомията. През отворената врата, водеща към останалата част на болницата, той вижда още въоръжени мъже. Не му е ясно как могат да носят поща при този климат - дори в относителната прохлада на Бимаристан. Но той се радва, че са там.
Под ръководството на хирурга Уадуд един асистент промива с мед и вода раните му, като с острието на малък, но много остър нож изтръгва малки парченца пясък от бузата му. Посинял и отслабнал, той седи пасивно на един диван, докато дьо Лисле разкрива мярката на щастието му.
Очевидно хирургът Вадуд не харесва много ал-Седик - продължава дьо Лисле. "Тя казва, че той се отнася към болницата като към свое лично владение. Всички тук се страхуват от него, с изключение на нея, разбира се. Тя знаеше, че вие сте английският пратеник, затова смяташе, че е редно личният лекар на султана да чуе за това, на което е станала свидетел, а не човек, който има навика да третира най-добрия хирург на болницата повече като мияч на болни тела, отколкото като техен лечител.
"Искаш да кажеш, че зад това стои ал-Седик? Той ли е Соколарят?
Дьо Лисле изглежда озадачен. "Не знам какво имате предвид. Но да, министър ал-Седик е подготвял заговор за свалянето на Негово величество. Той е признал. Поглежда с неприязън и добавя: - След признанието бях повикан, за да го поддържам жив. Бяха сурови в разпита си.
Мисля, че ви дължа извинение, професор дьо Лисле - казва Николас. Когато ви видях с фра Киприан в хамама, стигнах до заключението, че ако има някаква заплаха за султана, тя е от френски лекар и йезуитски свещеник. Бях прибързан. Трябваше да бъда по-малко склонен към грешна преценка.
Смехът на Дьо Лисле съдържа само нотка на упрек. Подчинена на английската еретичка Елизабет прави лесно заключение за един французин! Кой би очаквал подобно нещо?
"Да, добре, както казах, съжалявам.
Предполагам, че трябва да ви бъда благодарен - отвръща дьо Лисле и се успокоява. 'Ако Негово Величество паднеше, подозирам, че животът на лекаря му нямаше да надхвърли дълго време неговия собствен. Той кимва към хирурга Уаду. Но ако се дължи благодарност, законният получател стои там.
Никълъс също мисли така. Мисли го с пълни шепи. Слиза твърдо от дивана, приближава се до хирурга и прави учтив поклон. Болката в дясното му бедро, която го пронизва при сгъването на коляното, го кара да си поеме рязко дъх, но той все пак успява да каже сърдечно "Имате моята непреходна благодарност, хирург Вадуд". След това поглежда към дьо Лисле, за да му помогне, и продължава: "Ако не беше вашата намеса, нямаше да имам никаква надежда да се върна при жената, която обичам. Дължа ви живота си. Каквото щастие Бог сметне за нужно да ми дари сега, моля се да го дари на вас два пъти повече. Още един поглед към дьо Лисле. "Ще кажеш ли това? Кажи й точните ми думи.
Когато французинът приключва с превода, безстрастните дотогава кафяви очи на хирурга Ваду се превръщат в място за една от най-красивите усмивки, които някога е виждал. Тя дава кратък отговор. Дьо Лисле превежда.