Дори и тогава Адолфо Сайкс все още не беше напълно готов да признае истината: че те са знаели, че той идва, знаели са къде да го причакат. Че го бяха подгонили като дивеч, както берберските племена подтикваха пустинната газела към лъковете си. На своя сносен арабски той изпъшка: "Кесия... от лявата страна... коланът ми - вземи го. Ако Бог пожелае, тя е твоя.
Отговорът разкъса последните парченца самозаблуда.
Не ни обиждайте, господин Сайкс, ние не сме обикновени крадци - каза глас съвсем близо до лявото му ухо. 'Ние не искаме вашата кесия, а тайната, която вие криете от нас в невярното си сърце'.
Английски. Изговорен с ирландски акцент от човек, едва навършил мъжка възраст. Последният език, който бе очаквал да чуе.
Обръщайки мъчително глава към говорещия, Сайкс видя буза, бледа като порцелан на лунната светлина, буза, набраздена от момчешки опит за брада.
След това гласът изрече няколко думи на арабски, навярно в полза на спътниците му. Това не беше неусъвършенстваният език на улицата, забеляза Сайкс абстрактно, а официален, класически арабски, сякаш наскоро е бил научен наизуст от учител. Сайкс открои фразите "Това е той... това е неверникът, който краде от вярващите".
Това оскърби Адолфо Сайкс почти толкова, колкото и посегателството върху тялото му. Той никога не беше крадял от никого. Питайте клиентите му. Попита християнските търговци. Попитайте евреите от ел-Мела. Попитайте четиридесетте богобоязливи английски търговци, които съставляваха Варварската компания - лицензирана с печата на кралицата да държи монопола върху търговията между княжеските държави в Мароко и Англия - добри и почтени мъже, всички до един. Мъже, които се смятаха за едни от най-напредничавите в Лондон и които щяха да го изгонят при най-малкия намек за кражба.
Но това, което го тревожеше повече от клеветите, беше гласът: гласът на палача, лишен от милост.
Груби ръце вдигнаха Сайкс на крака. Направил лош опит за блъф, той протестира: "Аз съм факторът на Лондонската варварска компания. Като такъв съм защитен от милостта на Негово величество султан ал-Мансур. Имам писмената му дума за това. Мога да ви го покажа.
И това беше вярно, в известен смисъл. Паспортът се намираше в жилището му, написан от един от армията чиновници на султана, макар че, тъй като беше написан на арабски - който той владееше, но не и четеше - можеше, доколкото Сайкс знаеше, да е списък за пазаруване.
Отговорът беше брутално безпощаден. Най-напред го удари отстрани на главата, от което коленете му се подкосиха. След това вързаха ръцете му и му запушиха устата. Още при първото захапване той разбра, че кляпът е от съвсем некачествен плат. Вероятно е била домашно ушита от берберски племена. На Сайкс му се стори, че това е последната, преднамерена обида.
Прекараха го грубо през същата тясна врата, изрязана в калната стена на Бимаристан, от която бяха излезли. Той не се съпротивляваше. Бяха млади и твърде силни за него. На тяхна страна беше законът на пустинята: слабите винаги умират първи, а съпротивата само удължава агонията.
Веднъж влязъл вътре, Сайкс видя на оскъдната светлина на маслената лампа стар пазач, който седеше в една ниша. Набраздената му кожа беше тъмна като арганова кора, а брадата му - бяла като полумесец в беззвездна нощ. Той напусна мястото си, обърна се и падна на колене, заемайки позата на мавър по време на молитва. Сайкс веднага разбра: това не беше религиозна отдаденост, това беше направено, за да може по-късно да твърди, че никога не е бил свидетел на скритото, нощно пристигане на вързан и омаломощен европеец.
За място на екзекуцията бяха избрали стая, която изглеждаше в самото сърце на Бимаристан - помещение, облицовано от пода до тавана със сложни мозайки, всяко малко квадратче от камък беше полирано като огледално стъкло. Чу как този с ирландския акцент води кратък, но напрегнат разговор на арабски със спътниците си. Разбираше само откъслечни думи, но знаеше, че те укрепват смелостта си - момчета на прага на мъжествеността, които се подготвят за суровия ритуал на прехода. Чу как започва молитвата. "All hu akbar...
В известен смисъл се радваше, че е тук, в тази малка, обсипана с бижута стая. Защото в плоския таван беше изрязан отвор във формата на шестолъчна звезда, прозорец към безкрайната нощ, и той отново усети аромата на портокали във въздуха. Рай. Чакаше го. И всичко, което трябваше да направи сега, беше да се подготви за пътуването.
2
Южният бряг на река Темза, Лондон. Един месец по-късно
В малките часове на смъртоносно тихата априлска утрин на две мили надолу по реката от Уестминстър трима мъже слизат безшумно от частна вишка. Облечени в тежки габардини, те се отправят на изток от речните стълби на Mutton Lane. Насочват се към Лонг Саутварк, водени през пустите улички от въртящите се пламъци на една факла. Банксайд е безлюден. Необичайно студената нощ е твърде сурова дори за крадци и водолази. Гредите на къщите, разположени плътно до тях, се подават от мъглата като ребрата на разбита в прибоя флотилия галери.
На портала в южния край на Лондонския мост те се натъкват на нощната стража, която топли уморените си кости около мангал, който гори като предупредителен фар за нашествие. Тримата мъже спират, но само за да потвърдят адреса, който са получили. В лицата им има тренирана твърдост, която подсказва, че под наметалата им може да се крие стомана. Часовникът ги пропуска без въпроси. Те познават правителствените мъже, когато ги видят. Арестите винаги се извършват най-добре в такива моменти, когато обектът е твърде заспал, за да се бори.
Навлизат в една уличка близо до табелата на гостилницата "Табард" и тримата мъже отброяват къщите, докато стигнат до скромен двуетажен имот с решетки и мазилка, близо до редица дървета, които маркират западната граница на болницата за бедни "Сейнт Томас". Водачът им не показва никакво задоволство, че са стигнали до целта след толкова неудобно пътуване, и започва да удря силно по входната врата, сякаш дъските и пантите ѝ са лично отговорни за нощните неудобства.