Дори в Банксайд никой не би сбъркал жилището на почтената госпожица Мъзъл с помещение за развратници, мисли си Никълъс, докато се спъва по стълбите. Това обаче е идеалното място в Банксайд за започване на лекарска практика: една стая на нивото на улицата за прегледи на пациенти, жилище горе, а собственичката - страховитата госпожа Мъзъл - е на сигурно място в собствената си територия в задната част на къщата. Единствената част, която са принудени да делят, е входната врата.
На светлината от лампата навъсеното ѝ лице има неудобния вид на човек, който страда от лек пристъп на колики. С възмутен дъх и театрално дрънкане на ключовете си тя отваря вратата. Над обширните ѝ рамене Никълъс различава само три глави, очертани като силуети в мъгливата нощ; нощ, превърната в мокра, кална охра от светлината на една-единствена трепкаща факла. До него достига безплътен глас. Без извинение, само с голословна констатация: "Това е жилището на д-р Никълъс Шелби. Вярно ли е?
Аз съм д-р Шелби - казва Никълъс и избърсва съня от очите си.
"Трябва да дойдете с нас - веднага.
"По чия заповед?
"По заповед на сър Робърт Сесил.
Значи не е мор, но е достатъчно близък до него.
Госпожица Маузъл се обръща назад от вратата. Никълъс вижда как малките ѝ очички го пробягват, изпълнени с внезапно недоверие. Знае какво си мисли: член на тайния съвет на кралицата е изпратил за наемателя си посред нощ. Следователно, най-малкото, той трябва да е отровил някого. Дали е разпространявал папистки брошури вместо лекарства? Дали изобщо не е лекар, а шарлатанин, който предписва фалшиви еликсири? И което е по-важно, като е взела наема му, виновна ли е тя по асоциация?
За момент Николас се наслаждава на нейното объркване. Но в Банксайд не е лесно да се намерят просторни и хигиенични жилища.
"Не съм издирван престъпник, госпожице Маузъл. Или йезуит - ако това ви притеснява. И съм си платил наема до Тринити семестър.
Неубедена, тя обръща глава обратно към вратата и мъжете на улицата. Арестуван ли е д-р Шелби? - попита тя.
В момента не - казва този, който държи горящата факла. Струйки дим се издигат нагоре, изчезват в студената, влажна нощ и карат Никълъс да си мисли за души, които се надигат от гробище. Но ако искаш...
Ударите на чука са толкова официални, че нито един от обитателите не се осмелява да отвори прозореца, за да види какво се случва. Никой не иска да рискува да стане свидетел на залавянето на предател или на промиването на свещеник-папист. Задават се прекалено много въпроси, а и винаги има вероятност да бъдеш сбъркан със съучастник. Много по-безопасно е да се изчака публичният финал на Тауър Хил или в Тайбърн. И макар да знае, че е почти невинен човек, Никълъс не може да не признае, че в стомаха му се свива малък червив възел от студен страх.
"Имам ли време да се приведа в малко по-приличен вид?
"Бързай. Това не е покана за пиршество, д-р Шелби. Имаме уиски на стълбите на "Мутон Лейн" и приливът скоро ще започне да се отдръпва. Вземете със себе си нещата, които обикновено се носят от един лекар.
"За какво заболяване?
"Сър Робърт не каза.
"Тогава как, в името на Исус, да знам какво да донеса?
В лаконичния отговор на мъжа се долавя раздразнение. "Каквото друго е необходимо, сър Робърт ще го осигури. А сега побързайте.
Колко време ще отсъствате? - попита госпожица Мъзъл.
"Не знам. Попитайте ги - казва Никълъс и кимва към мъжете на улицата. "Ако някой дойде тук и се нуждае от лекарства, кажете му да потърси госпожица Мертон. Тя ще бъде или в таверната "Джакдау", или в новата си аптека на улица "Дайс". Бианка ще знае какво да прави.
За първи път, откакто се е преместил от "Джакдау" в жилището на госпожица Мъсъл, Николас става свидетел как хазяйката му го удостоява с усмивка. Това е онази топла, снизходителна усмивка, към която са склонни някои жени, когато мислят за предстоящ годеж. "А ако самата госпожица Мертън се отбие тук, докато ви няма? Какво да й кажа?
"На това е лесно да се отговори, госпожице Мъзел. Така или иначе, ще се върна навреме за сватбата.
В спалнята на скромния имот на Дайс Лейн, на малко разстояние нагоре по реката от къщата на госпожица Мъзъл, Бианка Мертън се събужда от крехък, неспокоен сън. Тя сяда на възглавницата, а деколтето на роклята ѝ е влажно върху кожата ѝ. В тъмнината тя си спомня две тела, които падат през нощта към студената, черна повърхност на Темза. Чува бавното, тежко пляскане, когато навлизат в дълбоката вода, звукът на вълните, който изчезва, като звън на счупено стъкло върху каменен под. Изчаква ги да изчезнат под повърхността. Но те не изчезват. Лицата им остават точно под водата и я гледат през нея със студения, обвинителен поглед на мъртвите. Тя стиска плътно клепачите си. Ако съм сключила договор с Бога, казва си тя, когато погледна отново, те ще са изчезнали. Но ако съм сключила договор с дявола...