Тя брои до три и отваря очи.
За нейно огромно облекчение няма падащи тела, а само сенки, хвърлени от горящата на нощното шкафче бърза лампа. Значи е сключен договор с Бога. Праведен договор, а не зъл. Въпреки това тя се чуди дали всички убийци са измъчвани от подобни спомени.
Очите ѝ се задържат върху грубо изрисуваните фигури на далечната стена, фигури, които сигурно са предизвикали илюзията: двама мъже, единият от които е повален, а другият стои над него. Изображението е от Новия завет, притчата за добрия самарянин. Тази къща, научава тя, преди е била собственост на пуритан, който е искал да обзаведе дома си с библейска тематика, но не е можел да си позволи скъпи фламандски гоблени. Затова вместо това наел човек, който рисувал табели на кръчми, за да украси стените.
Те й правят компания: Йона и неговият кит в килера; Лазар в килера; Даниил и лъвът в салона, където тя закусва. Даниел прилича на дебел старейшина от Банксайд. Лъвът, който художникът е сътворил във въображението си, е животно, което не е познато никъде другаде на земята. Бианка се е научила да търпи всички тях, включително и добрия самарянин в спалнята, с изключение на онези няколко случая, когато той танцува в рушвета и ѝ напомня за нощта, преди почти две години, когато двама мъже наистина паднаха в мрака под моста.
Когато беше изповядала греха си на кардинал Фиорци, преди той да отплава обратно за Венеция, той ѝ беше казал, че Бог ще ѝ прости. Мъжете, които беше довела до смъртта им, бяха зли хора. Те бяха извършили гнусни дела в служба на Сатаната и нямаше грях да се отърве от тях. Но за Бианка, въпреки всичко, те все още бяха хора. А сега бяха мъртви. Прошката не можеше да промени ролята, която тя бе изиграла в смъртта им.
Тя се скара на себе си. Аз не съм убийца. Аз съм добър самарянин. Колко още невинни щяха да пострадат, ако не бях направила това, което направих? Колко безпарични банкери щяха да се разболеят - или, по-лошо, да умрат, - ако бях стояла настрана и бях оставила Никълъс Шелби да умре?
При мисълта за него тя скромно наглася дрехата си, която се е смъкнала на едното рамо, и разресва косата си с пръсти, за да внесе поне малко послушание в тези тежки, тъмни коси, които винаги са най-неуправляеми, когато се събуди. Ако можеше да я види в този момент - Исусе, какво ли би казала майка ѝ при тази мисъл? - щеше да си помисли, че кожата ѝ все още грее от топлината на италианското слънце. Но това се дължи на рушвета. Тя се страхува, че пет години английски дъжд са измили истинския цвят от нея, заедно с почти всяка друга следа от падуанското ѝ възпитание. Докосва шията си там, където тя се слива с рамото - шия, която в понеделник е лебедова, а във вторник е мършава като тръстиките, които растат около стълбите на реката в Мътън Лейн. Да, на светлината на свещите е истинска Венера, но в сивата светлина на утрото в началото на април?
Тя се утешава с мисълта, че англичаните изглежда обичат жените им да изглеждат бледи като трупове. Да намажеш лицето си с керемида е на мода в интелигентните среди. Дори кралицата боядисва чертите си с него, за да направи кожата си бяла като най-добрия лен от Фландрия. Не че ще го видите на Банксайд, освен по лицата на по-богатите проститутки, които го предпочитат, за да прикрият пораженията от френската подагра. Тя се проклина гневно и си спомня нещо, което майка ѝ често ѝ е казвала: Бианка, дете мое, никога не се притеснявай от това какво може да си помисли някой мъж за теб. Мисленето не е тяхната естествена нагласа.
И все пак, дори когато се взира в леглото и гледа към тапицерията на далечната стена, тапицерия, боядисана в наситено оранжево, тя си мисли, че би било хубаво да има малко цвят в лицето си за сватбата.
За първи път никой не казва на Никълъс да седи търпеливо сред ламперията на Сесил Хаус - една от най-величествените отвъд градските стени, разположена между реката и Ковънт Гардън - докато някой не си спомни за присъствието му. Никой не му нарежда да не бърза, докато чиновниците и юристите, интригантите и интелектуалците бързат насам-натам. Никой не го приема за нов градинар, който непростимо се е спънал в грешната врата. Този път един уморен на вид секретар с черна полушуба и гарнирани чорапи го отвежда директно в кабинета на Робърт Сесил.
Синът на лорд-съкровищника явно е на работа от известно време, макар че зората още не е изгряла. Прегърбен над бюрото си, кривогледството му се изглажда от нощта отвъд стъклото. Малката му брада изрязва тъмен клин от спретнатия бял калпак, който носи върху анцуг от мъховозелено кадифе. За Никълъс той би могъл да бъде невинно лице, но злонамерен малък дух, който чете заклинания от пергамент. Макар да е на възрастта на Никълъс, очите му са на човек, който е видял всичко, което може да се види - добро и лошо. Когато говори, гласът му е като шепот на извадено от ножницата острие.