Д-р Шелби, благодаря ви, че се съгласихте да дойдете.
Изглежда странно да кажеш нещо, мисли си Никълъс, когато си изпратил трима мъже да измъкнат някого от леглото му - особено когато вече му плащаш солидно, за да бъде на повикване.
Винаги съм на ваше разположение, сър Робърт - казва той тихо, като му се иска това да не звучи толкова като признание за вина.
Робърт Сесил се надига и пристъпва от бюрото си. В малкото му тяло има напрежение, което почти те предизвиква да разпознаеш несъвършенството му, да го попиташ в очите как е възможно един дребен човек с изкривен гръбнак да накара и най-могъщите да танцуват по негова музика. Никълъс е чувал разговорите в кръчмата: че кралицата го нарича Елф или Прасе. Като се има предвид, че Сесил знаят почти всичко, което се случва в това кралство, той се чуди как сър Робърт понася обидата. Може би твърдата му каросерия е по-скоро защита от житейските неволи, отколкото от враговете на кралството.
Остави габардина си там - казва Сесил, посочвайки един стол с висока облегалка в ъгъла. "Не искам жена ми да си мисли, че съм повикал воденичар от Темза вместо лекар.
"Лейди Сесил болна ли е? Никълъс пита, докато разкопчава палтото си. "Защо вашият човек не каза?
Но Сесил само го гледа критично. "Кажете ми, д-р Шелби, за какво точно харчите хонорара ми? Това е същият бял платнен анцуг, с който бяхте облечен, когато ви изпратих да шпионирате лорд Лъмли. Кога беше това - преди две години? Пазите ли стипендията ми, в случай че испанците дойдат отново? Това няма да те спаси, знаеш ли. Ще ти я отнемат и ще я дадат на папата, за да изкупи греховете им. Така че можеш да похарчиш част от нея за добър шивач.
Николас се опитва да не звучи свято. Аз харча малко за квартира и храна, а останалото използвам, за да субсидирам медицинската си практика, така че банксидерите да могат да си позволят нещо по-добро от обичайните шарлатани, които продават фалшиви лекарства. В замяна идвам, когато ме повикате. Така се договорихме, когато приех покровителството ви.
Сесил го поглежда с присмехулно отчаяние. След това отваря вратата и вкарва Николас в облицования с ламперия коридор. Свещите, горящи в сребърни свещници, хвърлят двете си сенки върху дъбовата ламперия. В съзнанието на Никълъс едната сянка е на човек, който се изкачва по стъпалата на ешафода, а другата - на гаргойл, който наблюдава тълпата. Защо, пита се той, винаги когато съм в присъствието на този човек, мислите ми неизбежно се насочват към насилствена съдба?
В края на коридора те спират пред врата, на чиито панели е издълбан гербът на Сесил. Сър Робърт удря с енергичния си малък юмрук по дървената конструкция и извиква: - Госпожо, в състояние ли сте да се справите? Д-р Шелби пристигна.
Вратата се отваря към приятна стая, обвесена с блестящи завеси и подплатена с възглавници, както Никълъс би си представил източен харем. Той си спомня манията по всичко мавританско, която обхвана Лондон, когато го посети пратеникът на мароканския султан: Тамбурлейн в театър "Роуз", обущари, които изработват ориенталски чехли, всички зяпат при вида на тъмнокожи мъже в екзотични одежди. Дори Елинор бе настояла да превърнат собствената си камара в турска. Но това беше преди...
Той изтласква спомена от съзнанието си и следва Сесил в стаята.
Слаба, грациозна жена на около трийсет години седи заобиколена от четири прислужнички, а в краката ѝ има празна люлка. В скута ѝ лежи малко дете, облечено в бродирана престилка, за която Никълъс смята, че на работник от Саутварк би му стигнала по-голямата част от месечната заплата. Той и преди е срещал лейди Елизабет Сесил, дъщеря на лорд Кобъм и съпруга на сина на лорд ковчежника. И знае, че тя не се интересува много от него.
Наистина ли в Лондон няма друг лекар, който да ни лекува, съпруже? - пита тя Сесил, като обгръща с ръце детето, което започва да се гърчи силно.
Значи това е синът, когото съм призовал да лекувам, мисли си Никълъс. А майка му не иска да съм близо до него. Това може да се окаже трудна диагноза.
Госпожо, знаете какво е мнението ми за лекарите - казва Сесил. "Страдал съм от най-добрите от тях, със сигурност от най-скъпите. Те не направиха нищо за мен. Останах такъв, какъвто се родих - раздвоен. Според мен д-р Шелби е сред малкото честни, които съм срещала. Най-малкото, той няма да ни излъже".