Джени Солвър я гледа така, сякаш е селският клошар. 'Защо иначе си мислите, че съм тук в кокошия трън, госпожо Мертън? Той е преминал реката. В Банксайд има чума.
Обичайният навик на Бианка е да не обръща внимание на клюките на Джени Солвър. Но нещо в погледа ѝ подсказва, че това не са просто слухове. "Откъде знаеш?
"Пастор Муди ми каза. Той погреба първото тяло късно снощи.
Бианка вдига ръка към устата си. "Не! Коя е била бедната душа? Той каза ли?
'Познаваш ли дъщерята на констабъл Уилдърс, Рут, тази, която се омъжи за сина на онзи ръкавичар? Живеят на Pocket Lane. Само че тя е била за малко от другата страна на моста, виждате ли, и когато се върнала...
Бианка усеща как през нея преминава вълна от студен страх, която изтръгва цялата сила от краката ѝ. Чува гласа на добрата съпруга Уилдърс в главата си: Той току-що е отишъл при дъщеря ни Рут на "Покет Лейн" с тенджера от моя бульон. Рут се е почувствала малко зле...
И тя си спомня как Уилдърс, когато се върна, изглеждаше някак разсеян. Той е знаел, казва си тя. Знаел е. И все пак е мълчал. Само един Бог знае колко хора вече може да са заразени!
За миг Бианка си мисли, че ще припадне. Тя се подпира на масата. Джени Солвър се навежда съвсем близо до нея, очите ѝ се въртят, устните ѝ са изтеглени над зъбите, за да подчертаят ужаса на всичко това. Гласът ѝ изглежда непоносимо силен - сякаш крещи в лицето на Бианка.
"Представете си го: Констабъл Уилдърс трябва да затваря умиращата си дъщеря в чумав дом и през цялото време да се чуди дали не е омърсил себе си - и всеки, който е бил близо до него. Така че, ако ви е все тая, госпожо Мертън, ще получа този фумигант веднага щом успеете. Госпожице Мертон... Госпожице Мертон... добре ли сте?
16
През нощта Никълъс спи в хамак, поставен в малка ниша, където се съхраняват сандъците с мускети, предназначени за оръжейницата на султан ал-Мансур. На "Праведниците" това е най-близкото до уединение, което може да получи всеки - освен Конъл - и е оскъдно признание за позицията му на пратеник на Тайния съвет. Тя напомня на Никълъс за крипта в мавзолей. Единствената светлина - докато не се разсъмне и не се отвори люкът отпред на форщага - идва от един рогов фенер, който се клати на кука от греда на палубата. Когато това се случи, образувалата се шахта с лъкатушеща сива светлина кара Николас да се страхува, че морето е нахлуло. Люкът вече е отворен.
Вятърът е престанал да вие. Вълните са се успокоили. Първата дневна вахта се качва на палубата, процесия от мърморещи и проклинащи мъже, които се качват сънливо по стълбата, за да седнат в главата, тясната решетка под бушприта - единственото място на "Праведник", където човек може да изпразни червата си, и то обикновено само рамо до рамо със съседа си.
Никълъс приема този ежедневен ритуал с добро настроение. Той не е чужд на принудителното общуване. В Ниските земи, като хирург в компанията на сър Джошуа Уайлд, той се е научил да копае джезве толкова бързо, колкото всеки друг човек, и да го използва без оплакване, независимо от миризмата. Тук поне отпадъците на човека отиват във водата, а не в някоя воняща канавка или в откритите канализационни шахти на Лондон.
Но преди Никълъс да се заеме със себе си, първо трябва да провери състоянието на своя пациент, бедния Едмънд Хортоп.
Вчера чираците скрепиха веслата на лодката, за да образуват импровизирана носилка, завързаха момчето като навито на руло килимче и - колкото може по-нежно - го спуснаха през люка в тъмнината долу. На Никълъс му се стори, че вече го погребват. Той е смело английско момче - вижте, не се оплаква - каза помощникът, макар че Никълъс разбра, че мълчанието на Хортоп е свързано повече с нараняването му, отколкото със смелостта, която може би все още притежава.
Няколко пъти през нощта Никълъс се събуждаше и спъвайки се в светлината на фенера, стигаше до мястото на Хортоп зад стълбата на люка, като се навеждаше, за да не си избие мозъка на ниските греди на палубата. Клекнал до раненото момче, той го успокоява и успокоява, говори за несъщественото, избърсва потта, навлажнява устните му. Не може да направи почти нищо друго, а и отдавна е разбрал, че активността, колкото и да е безполезна, е добра маска за безпомощност, когато става дума за лекар.
Ще оживее ли Едмънд, господин докторе? - попита един от приятелите на Хортоп, едър младеж с вечно питащите очи на дете, загубило родител в тълпата. Никълъс отговори с някакво забравено вече уверение, което подозира, че е прозвучало толкова плитко на чирака, колкото и на самия него.
Той трябва да живее - решително каза друг. "Той е изминал целия този път. Вече е на една ръка разстояние. Смелост, Едмънд. Скоро ще живееш като принц.