Тогава Никълъс беше твърде уморен, за да се запита какво има предвид. Но сега, докато следваше редицата моряци към стълбата, си спомни, че това му се стори странно. Вярно е, че Хортоп е произхождал от скромна овчарска колиба, но животът по море в служба на Варварската компания едва ли изглежда като примамлив рай.
Никълъс стига до стълбата. В бледата светлина от люка той вижда, че пространството зад него е празно. Габардиновото палто на момчето лежи захвърлено върху здравото дървено ребро. Но самият Хортоп си е тръгнал.
От надежда към ужас и обратно. Падане, винаги падане. В един момент Бианка е сигурна, че не страда от нищо по-тревожно от лека треска, предизвикана от прекалено много мислене. В следващия момент тя знае, че е болна от чума. Ще се възстановя. Ще умра. Възстановявам се... умирам...
Единственият въпрос е: кога? В следващия час? В рамките на деня? Заразата може да ви застигне толкова бързо, че да нямате време дори да направите завещание. Здрав по обяд, мъртъв до настъпването на нощта. Чувствам се малко по-добре, отколкото преди час... Чувствам се по-зле...
Тя е затворила магазина си на Dice Lane. Няма да го отвори, колкото и спешно да е търсенето на нейните балсами и тинктури. Не се осмелява да рискува да влезе в контакт с друга жива душа.
Сега разбира защо констабъл Уилдърс изглеждаше толкова разсеян. Той отричаше - дори пред себе си - това, с което се беше сблъскал в жилището на дъщеря си. Тя дори може да му съчувства донякъде. Какво друго е щял да направи един любящ баща: да го обяви пред църквата "Сейнт Сейвиърс" на цялото население? Чумата е в дома на дъщеря ми! Може да е засегнала и мен - и всички, които са се приближили до нас...
Благодаря на Йезуита, че не се обадих в "Джакдаун", както възнамерявах - помисли си Бианка.
Тя стои в спалнята си, разкопчава ленената си престилка и я оставя да падне до кръста. Взима огледалното стъкло на майка си - един от малкото луксозни предмети, които е донесла със себе си в Англия, - вдига лявата си ръка към тавана и внимателно оглежда подмишницата си. След това прехвърля стъклото в другата си ръка и прави същото на дясната си страна. Връща стъклото в сандъка с дрехите си и енергично побутва с пръсти под всяка ръка, за да се увери, че под кожата не се развива злокобно мехурче.
Чисто - решава тя. Досега.
Поставяйки отново престилката си, тя се опитва да си спомни дали е вървяла пеша или е тичала до къщата на Уилдърс, тъй като някои лекари смятат, че физическото натоварване може да отвори порите на кожата и да допусне заразата вътре. Сигурна е, че е вървяла пеша.
Прокарва пръст в стомаха си, защото знае, че болката там може да предвещава болестта. Не усеща болка. И все още е гладна, което е добър знак. Поставя пръст върху вената на дясната си китка и усеща пулса си. Той изглежда нормален.
Слизайки долу в магазина, Бианка търси рафта, на който държи бурканче с листа от клек, накиснати в мед и оцет - бълвоч, който продава на клиенти, яли лошо месо или страхуващи се, че враг или съперник в любовта се е опитал да ги отрови. Тя взема само малко количество - не достатъчно, за да повърне, ако е здрава. Ако повърне, това може да е знак, че е заразена.
Докато чака, взема дървена лъжичка, повдига капака на ваничката със сяра и изсипва малко от жълтия прах в глинена купа. Отнася я в огнището. Нагрява желязо в пламъците за няколко минути, след което го потапя в серата. Веднага прахът започва да образува разтопени златни топчета, които отделят танцуващи сини пламъци и остри изпарения, които я карат да си мисли, че би могла да мине и без вомиторията. Очите ѝ се насълзяват, тя се отдръпва и изчаква изпаренията да проникнат в жилището ѝ.
Осъзнава, че е използвала твърде много сяра, защото накрая е принудена да отвори прозореца на горния етаж. Навеждайки се, за да се наслади на въздуха, тя вижда, че алеята е празна. Мисли си, че мълвата се е разпространила. Аз вече съм изгнаник. Вече съм мъртва. Само че никой няма смелостта да дойде и да ми каже.
Обзема я непоносима самота. Тя започва да трепери. Дали това е знак, че заразата се разпространява в тялото ѝ - или просто страхът от нея? Тя копнее да може да се хвърли в прегръдките на Николас. Той би я разбрал. Той дори би могъл да ѝ помогне. Той е добър лекар, без значение какво мисли за себе си.
И тогава тя си спомня как се скараха в нейната физическа градина в деня, когато той каза, че приема поръчката на Робърт Сесил: Вече ти казах: физиката няма лекарство. Не бих бил полезен повече от шарлатаните, които Голт е забелязал.
Тя оставя прозореца открехнат и се връща в магазина, а сълзите в очите ѝ не са изцяло резултат от сеира. Там сипва оцет в буркан, като възнамерява да се върне в спалнята си и да се измие с него. Все още има няколко неща, които й предстои да опита. Те може да помогнат, а може и да нямат никакъв ефект. Въпросът е само да се изчака. Да чака смъртта да вземе решение.