Последните метри от пътя на "Праведникът" са изкривени от банди дребни, пъргави мъже, които натоварват дрипави въжета, докато корабът не се закотви безопасно до големите конопени фендери, висящи от кея. Конъл казва на Николас, че това са берберски племена от планините, които печелят повече с труд, отколкото биха могли да изкарат, пасейки кози в подножието на Високия Атлас. Те се усмихват и разговарят, докато се трудят, а лъскавата им кожа има оттенък на стара кожа, напоена от дъжд.
Никълъс си представяше този момент още преди отплаването на "Праведниците". Ниските земи той познава от непосредствено наблюдение - не са толкова различни от Англия. Но представата му за земите на маврите е формирана най-вече от гледането на спектаклите "Мули Молуко" и "Тамбурлейн" в "Розата" и от четенето на "Естествена история" на Плиний - в оригинал на латински по време на следването му в Кеймбридж, което почти го накара да избяга обратно в Барнторп и фермата на баща му.
Когато скача на калдъръма, покрит с пясък от вятъра, той веднага осъзнава своето невежество. Оглеждайки се наоколо, той не вижда деспотични вождове, които разчленяват враговете си със зловещо извити мечове, нито планини, осеяни с мълнии, нито безкрайни пустини от черен пясък, нито мъже с очи в центъра на челата си или притежаващи само един огромен крак на края на един крак... Само едно оживено малко пристанище, което би могло да бъде Дувър, ако не бяха жегата и цветът на кожата на мъжете.
На вълнолома чака комитет за посрещане. Някои от тях са маври в дълги одежди, които карат Николас да си мисли за римски тоги, а другите - съдейки по лицата и облеклото им - са европейци, евреи и левантийци. Те имат същия предпазлив и очакван поглед, който той е виждал в лицата на търговците и факторите, които се събират на кейовете в Лондон. Те са тук, за да се пазарят за новопристигналия товар и да си осигурят най-добрата сделка за собствените си стоки, когато "Праведникът" бъде празен и готов за обратния рейс до Англия.
Настрана от търговците стои група работници, готови да извършват тежката работа. Те са мрачна група. На всякаква възраст - от младежи до сивобради, те са облечени предимно в скъсани маркучи и калпаци, а гърдите им са голи и блестят в жегата. Като изключим факта, че повечето от тях са чернокожи, това би могло да бъде кеят на Галея или кеят на Ботолф на Темза, мисли си Никълъс.
Най-чуждата гледка в непосредствения му обсег е стадо животни, които лежат наблизо. Той смята, че това са камили. Те търпеливо чакат товара си, а възмутените им лица му напомнят за стария Уолтър Пемъл, когато започва една от обичайните си тиради срещу дребнавите правила на енорийските съветници.
Надзирателят на камилите е младо момче на едва десет години. Облечен е в мръсна вълнена туника и крещи първо на испански, а после на английски: "Една камила, седем английски пенса! Една половин камила - осем английски пенса! Всичките са много добри camello. Никакви лами. Пренасят много добър товар.
За момент Николас се чуди дали с "половин камила" иска да каже, че ги предлага и за месо, преди да му хрумне, че половин камила е общ товар - и допълнителният разход е за покриване на разходите по издирването на останалата част от товара.
В хладна стая, вградена във вътрешната стена на Касар ел Бахр, седи мъж в девствена бяла роба, зад изкусно издълбана европейска маса, за която Николас предполага, че е реликва от португалското управление. На главата си носи обемна платнена връзка, която Николас не може да не си помисли, че прилича на гигантски лук. Човекът има строен, знаещ поглед, сякаш няма хитрост за избягване на митнически такси, която той все още да не е прозрял. Старателно игнорирайки двамата си посетители, той предпочита да изучава перо и мастилница, поставени до две книги. Едната е обикновен том с подвързия от телешка кожа с размерите на голям хляб, а другата е много по-малка, но много по-екстравагантно подвързана и инкрустирана със сложни мавритански мотиви, изрисувани в злато.
Трябва да сме първите, които ще говорят - прошепва Конъл на ухото на Николас. "За него ние сме неверници. Не искай от мен да ти обяснявам логиката в това, но сега сме в неговото царство, така че трябва да го направим. Той хвърля черепната си усмивка към митничаря, качва глиненото гърне на масата и казва разширително: - Мир на праха ти, Мули Хасан. Донесох ти малко от това, което обичаш.
Промяната е мигновена. Неподвижният дотогава чиновник се изправя на крака и започва да помпа вече свободната ръка на Конъл. Когато заговаря, английският му е изненадващо добър. Никълъс предполага, че това е резултат от цял живот, прекаран в общуване с чуждестранни търговци. Чуди се дали в Лондон има митнически служители, които да говорят езика на маврите. Съмнява се в това.