За утешение му остана надеждата, че нощното знамение предвещава живот, пълен с велики дела и успехи. Само че овцете все още значеха много и не само заради това, че стопаните им няма да бъдат прекалено щастливи.
Докато мислеше за това, изправен край разкъсаната на парчета кожа, с крайчеца на очите си видя местния свещеник, облечен в кафявото си расо да изкачва тревясалия хълм, яхнал кроткото си магаренце. Очевидно отиваше да се помоли в пещерата в подножието на планината, която се извисяваше в началото на долината.
Дънкан нямаше възможност да остави стадото затова отчаяно размаха ръце. Свещеникът го забеляза и измени посоката си.
— Да те благослови Земландия — произнесе той традиционното приветствие. След това с видимо облекчение слезе от магарето, разтърка гърба си и като забеляза объркването на младежа се усмихна. — Май, не ти харесва самотата, чадо мое?
— Да, свети отче. Но не за това Ви повиках. Миналата нощ ми се яви знамение. Чакам го вече две години и накрая имах щастие.
— Наистина ли? Това е приятна новост. — Свещеникът погледна Слънцето и пресметна колко време може да изгуби за този разговор. — Е, млади момко, разкажи ми всичко, ако разбира се желаеш.
Но когато чу какво е видял Дънкан, той се намръщи.
— Този знак е видян от много хора, сине мой. Старейшините от близките села се събраха тази сутрин в Храма — затова именно съм тръгнал към пещерата, — да се помоля и да разбера, какво точно означава небесната поличба.
Той с пъшкане качи дебелото си туловище на магарето и отвисоко със съжаление погледна младежа:
— Не се разстройвай от факта, че знамението не било лично за тебе. Все пак ти си от избраните. Бъди търпелив и примерен във вярата и нов знак ще ти се яви.
Свещеникът продължи пътя си, а разочарованият Дънкан се затътри към стадото си. Как си бе позволил да мисли, че избухването е било предназначено за някакво си там овчарче, след като се е виждало над половината свят? Поличбата се появи и изчезна.
Вълкът остана!
Следобед видя да идва нов посетител. Някой се насочваше право към стадото. Дънкан пристегна пояса на вълнената туника и оправи с пръсти непокорната си коса, в която се бяха вплели множество тревички. Прекара длан по брадичката си и със съжаление разбра, че още не е започнала да расте. Той бе уверен, че идва Колин и се постара да си придаде солиден и делови вид. Вятърът си играеше с кестенявите коси на девойката и подмяташе роклята й.
— Здравей Дънкан-овчарю!
— А-а, ти ли си Колин — престори се той, че едва сега я забелязва. — Здравей!
— Татко ме прати да попитам, как са нашите овце.
Разтревоженият поглед на Дънкан отново обходи стадото. Слава на Небесните и Земландски богове!
— Овцете на баща ти са невредими и добре охранени.
Колин почти се опря у него.
— Вземи си сладки. Сама ги направих. А как са другите овце?
Колко красива беше! Но за простият овчар е излишно да мечтае за такава богата и знатна девойка.
— Пак ни нападна вълк — разтвори виновно ръце Дънкан. — Аз запалвам огньове, цяла нощ обикалям стадото, но той ме дебне, минава от противоположната страна и грабва плячката си преди да го достигна.
— Явно, трябва да сте двама. Дано пратят един мъж на помощ или поне момче. Сам овчар не може да се справи с голям вълк.
Той кимна. Приятно беше, че Колин го смята за равностоен на възрастен селянин. След това попита:
— Видя ли тази нощ избухването на небето?
— Не успях, но цялото село само за това говори… Като се върна, ще им кажа за вълка, но след два-три дни, когато страстите се успокоят. Сега всички обсъждат поличбата. — Тя учудено повдигна вежди. — Погледни!
Като пришпорваше безпощадно магарето, свещеникът в галоп се носеше в обратна посока, от пещерата към селцето.
— Може би е срещнал твоя вълк — наивно предположи Колин.
— Не вярвам, тогава би се оглеждал назад. По-вероятно в пещерата е получил знак от боговете на Земландия.
Те седнаха в тревата и дълго време си приказваха, като от време на време похапваха от сладките и поглеждаха към стадото. Слънцето приближаваше хоризонта и скоро щеше да се стъмни.
— Ой, време е да си тръгвам! — изплашено скочи Колин.
— Добре, бягай. През нощта вълкът сигурно пак ще дойде.
Момичето бързо се отдалечи. Дънкан гледаше след нея и усещаше как кръвта му играе в жилите му, сякаш в него се беше вселил вълк. Навярно и Колин усети това, защото се обърна и го изгледа със странен поглед. След малко фигурата й изчезна зад облия връх на хълма.
След като събра достатъчно клони за нощните огньове, Дънкан се помоли в посока на залязващото слънце: