— Това съм аз, Дънкан — промълви овчарят, като подгъна колене пред металическия предмет, от който се чуваше божествения глас. Наоколо лежаха няколко изгнили кошници от върба и празни яйчени черупки. Някога тук свещениците са носили дарове, но вероятно по-късно са забравили този бог.
— Аз съм тук — повтори момчето малко по-силно.
Този път божеството му обърна внимание. Металическият рев стихна.
— Приемам съобщението Ви — прогърмя гласът на бога. — Тук е отбранителен пункт 9–864. Планетарната система за отбрана е под управление на пункт 9–864.
„Как да го помоля, да се изразява по-ясно?“ — помисли момчето.
След къса пауза богът продължи:
— Моля издайте заповед номер едно!
За всеки случай Дънкан уточни:
— Ти ще изпълниш едно мое желание, нали?
— Ще изпълня всяка заповед, изречена от човек. Планетата е в опасност. Мрежата от отбранителни спътници е унищожена в настоящия момент 92%. Наземната защита е активирана изцяло. Чакам заповед номер едно.
Дънкан застина, без да отваря очите си.
Едно желание. Богът ще изпълни едно негово желание! Другите думи изтълкува като предупреждение да направи внимателен и умен избор. Богът може да го направи най-мъдър между вождовете, най-силният мъж и най-храбрият воин. Той можеше да го дари със сто години живот или с десетки млади красавици!
А Колин? Къде е тя?
Там долу, сама, а вълкът сигурно обикаля незагасналите огньове и с пламтящи очи следи крехката девойка. Може би точно сега тя го вика за помощ…
Дънкан усети как сърцето му се сви. Нима вълкът ще го победи? Но ако овчарят може да прежали стадото, той не трябва да забравя човека.
— Унищожи вълка! Убий го! — с труд излезе от устата му.
— Моля да уточните термина „вълк“.
— Убиецът! Унищожи убиеца! Това е единственото ми желание!
След което, не можейки повече да издържа божественото присъствие, побягна навън, като плачеше за изпуснатата възможност да стане велик.
Той тичаше да спаси Колин.
„Назад!“ — изрева електронният глас на берсерка. — „Всички назад! Капан!“
Разпръснатият отряд машини-разузнавачи веднага заряза смъртоносната си работа и с най-голямата възможна скорост се издигна в небето, да намери защита в металната си майка.
Твърде късно и твърде бавно.
На половината път към кораба, те се превърнаха мигновено в ивици топящ се метал и после се изпариха като празничен фойерверк.
Берсеркът се устреми в космоса. Корабния мозък решаваше задачата за оцеляване и само една малка негова част харчеше ресурси и време да търси отговор на въпроса, защо тези хора пожертваха толкова много живоединици, за да го вкарат в капана?
Скоро той почувства как около него се обвива паяжината от силови полета, която го спираше да не избяга в открития космос. Спасение нямаше!
Небето пламна изцяло. Хълмовете се затресоха до основи. Върхът на планината при входа на долината изчезна и нещо могъщо и почти невидимо, подобно на бистър и прозрачен поток, се изля в бездънното небе…
Дънкан видя Колин, която се беше притиснала до земята и викаше нещо, но ужасният подземен тътен заглушаваше всичко. Овцете тичаха в кръг, като обезумели. Между тях се мяташе и тъмният силует на вълка, който беше твърде уплашен от гърма и огъня, да се сеща, че е дошъл да убива.
Юношата скочи на крака. Като го видя, вълкът заръмжа. Светлината на небесния огън се отрази в безумните му очи и острите зъби. Дънкан стовари кривака върху него.
След това удари още един път, и още…
И изведнъж в небето пламна синьо-бяло слънце, необикновено слънце, което след минута почервеня, а после бавно се превърна в гаснещ облак.
Земята също се успокои и наоколо стана тихо.
Все още оглушен, Дънкан отиде при Колин, която се беше надигнала и успокояваше овцете.
Вълкът беше мъртъв. Дънкан получи чудодейния знак… Той взе ръцете на Колин в своите.
Земята под краката им беше напълно неподвижна и изглеждаше като вечна.