— Мамо… Мамо, ти можеш ли да яздиш?
Тя се бе задържала по някакъв начин на коня.
— Тръгвай — рече ми тя през зъби. — Фалк ще те последва.
Аз се промуших с понито покрай нашия черен жребец.
Пътеката беше прекалено тясна, за да яздим една до друга, затова можех само да се надявам, че Фалк ще последва своя приятел. Последните двама от участниците в засадата бяха слезли на пътеката, но те нямаха коне, та дори и Сивушко щеше да им избяга без проблем. Аз препуснах напред. Фалк ме последва.
4.
Раната от стрела
Дина
Единственото, за което мислех в началото, бе как да се измъкнем. Освен това обаче си давах сметка, че мама не може да язди дълго. Ако обаче продължахме по пътя, докато тя съвсем отпаднеше, щяха да ни заловят. Бяхме набрали известна преднина, но те вероятно също разполагаха с коне, които ги чакаха някъде и когато ги вземеха, със сигурност щяха да тръгнат след нас. Оставаше ни само едно. Трябваше да се скрием, за предпочитане някъде, където бихме могли да намерим подслон срещу нощната влага и студ. Да можехме сега да сме у дома в Биркене или по-близо до Баур Кензи, чието поле вече донякъде познавах. Защо трябваше да се случи точно тук, където не бях стъпвала преди. А и бе доста трудно да скриеш цял кон. Конете са големи и трудно можеш да ги накараш да стоят мирно. Може би щеше да е най-добре да намерим отделно място за тях, и отделно място за нас с мама? Но мисълта да се разделим не ми хареса особено. Без конете нямаше как да отведа мама до вкъщи.
Едно малко поточе пресичаше пътеката и продължаваше надолу към езерото. Успях да убедя Сивушкото да върви нагоре по потока вместо да го пресече. Дъното му беше каменисто и трудно проходимо, но точно тук беше силата на Сивушкото. Той не можеше да бяга бързо, но много внимаваше къде стъпва и се оглеждаше.
— Мамо?
— Да — само прошепна тя. — Продължавай! — Тя беше пъхнала дясната си ръка под колана и се държеше с лявата. Дръжката на стрелата стърчеше от задната страна на дясното й рамо като игла на таралеж.
— Не трябва ли да измъкнем стрелата? — запитах аз плахо, защото ние всъщност означаваше аз, а аз не бях сигурна дали ще мога и дали ще се осмеля да го направя. Но мама поклати глава.
— Не. Раната ще започне да кърви по-силно. По-късно.
Ние продължихме нагоре по потока. Бреговете ставаха все по-високи и по-високи, а дърветата се надвесваха над водата и създаваха усещането, че се движим в тунел. Но в следващия момент се оказа, че не можем да продължим, защото една бреза бе паднала в коритото на потока, и макар човек да можеше да се промуши отдолу, или поне човек, на който не му стърчеше еднометрова стрела от рамото, то за коня беше невъзможно да мине нито под дървото, нито над него. Аз седях на гърба на Сивушкото, гледах гадното дърво и ми се искаше да ревна и да се откажа. Бяхме в капан. Не можехме да се изкачим по брега, бе прекалено стръмно и за конете, и за мама. Не можехме да продължим. А ако се върнехме назад, щяхме да паднем в ръцете на Ивайн и неговите хора.
— Премести я — каза мама. — Махни я от пътя.
Да я махна? В първия момент не разбрах за какво говори. Не бях толкова силна, че да преместя цяла бреза. После обаче се сетих, че Сивушкото на Деби всъщност не беше ездитен кон, а работен, който бе влачил множество стволове на дървета в младостта си. Аз за щастие бях внимавала, когато Салан ни обясняваше как да оцеляваме в планината. „Трябват ви въже, нож и огниво — наставляваше ни той. — Не тръгвайте никога без въже, нож и огниво“.
Скочих от Сивушкото на земята, свалих въжето от седлото и го увих около единия край на дънера. Другия край на въжето завързах за седлото. Но как подканяха планинците конете си, за да започнат да теглят?