— Хала-хала — прошепна мама. Аз кимнах и сведох глава. Дали Сивушкото щеше да ми се подчини, след като никога преди не го бях правила?
— Хала-хала-хала — изрекох аз сравнително силно, като за по-сигурно цъках с език. Сивушкото можеше и да е едно обикновено, дребно и не особено красиво пони, но се оказа златна мина на четири крака. То стъпи здраво с крачета на дъното и затегли, както знаеше най-добре. Бавно и полека, с доста пукот, пращене и трещене, единият край на дървото се отмести от склона и дънерът застана надлъжно на потока вместо напречно.
— Добро конче! Добро конче — говорех му аз и го тупах по сивата шия. — А сега спри!
Сивушкото спря и остана така, спокоен и силен, без изобщо да осъзнава, че може би ни бе спасил живота. Аз преведох Фалк внимателно покрай дървото и също му наредих да спре. И тогава ми хрумна брилянтна идея. Отново вързах въжето за седлото и накарах Сивушкото да го върне обратно, така че то отново застана напречно на потока. Беше като да затвориш врата. Ако се бяха досетили, че сме тръгнали нагоре по потока, ако стигнеха до дървото… то може би щяха да помислят, че са на грешна следа. А и да откриеха как сме минали, едва ли щяха да успеят да направят същото, защото никой от тях не яздеше едно дребно здраво планинско пони, за което местенето на дънери беше направо детска игра.
— Добро хрумване — промълви мама с шепнещия си, немощен глас. Но виждах, че трябва в най-скоро време да намерим скривалище и да я свалим от коня. Аз прибрах въжето и отново яхнах Сивушкото, и ние продължихме бавно напред, така че мама да не падне от седлото.
Бреговете станаха отново полегати — сякаш се бяхме изкачвали по една висока, превисока стълба и бяхме стигнали до върха. Тук, покрай потока, вървеше пътека. Съвсем мъничка, навярно утъпкана от диви коне и други животни. Аз се покатерих със Сивушко на брега, скочих на земята и придържах мама, докато и Фалк се изкатери. Известно време яздихме по пътеката.
Тогава забелязах върбата.
Беше огромна. Зелен водопад от листа. Някога е растяла на края на брега, но сега се бе наклонила наполовина — все още се виждаше дупката, останала след като старите й корени се бяха изкорубили. Но дървото бе оцеляло и бе продължило да расте, почти полегато, и бе образувало свой собствен полуостров в леглото на потока.
Аз отново скочих на земята и наредих на Сивушко и Фалк да спрат. След това внимателно запълзях надолу под върбата. Беше като да минеш през завеса — дебел килим от мънички, жълтозелени листа. А когато преминеш през завесата, се озоваваш на едно малко пясъчно островче, точно насред короната, напълно скрит от света. Като в дупка или по-скоро хралупа. Не можеше да има по-добро скривалище.
— Ще трябва да се върнем в потока — казах аз, като се върнах при мама и конете. — Така ще можем да скрием и конете там.
Мама само кимна лекичко. Лицето й бе мъртвешки бледо, а устните й бяха посинели, също като на дете, което е стояло дълго време във вода. Кръвта от раната бе образувала петно на гърба, но наистина бе по-малко, отколкото очаквах, явно мама бе постъпила правилно, като остави стрелата. Опитах се да загърбя притеснението. Щях да мога да й помогна едва след като стигнехме скривалището във върбовата дупка. Не по-рано.
Струваше ми се плашещо и погрешно да се връщаме обратно — все пак щяхме да вървим в посока към Ивайн и хората му. За щастие разстоянието не бе голямо. И така ние яздехме през потока, докато стигнахме до върбата. Аз скочих от коня и преведох Сивушко зад завесата от листа, а ботушите ми постепенно подгизнаха и краката ми започнаха да шляпат в тях. Той премина охотно и умилително спокойно и през това препятствие. Завързах го за един голям клон там вътре и отидох да взема Фалк. Той в началото се дърпаше и мяташе грива, виждах каква болка причинява на мама всяко негово непредвидено движение и бих започнала да викам и да ругая, ако не бях сигурна, че няма смисъл. Само успокояващи думи и потупване вършеха работа, ако искаш да прикоткаш един кон да направи нещо подобно. И накрая той се предаде, може би защото можеше да надуши Сивушко, и разбра, че приятелят му го чака там, зад странното зелено нещо, през което го карах да мине.
Помогнах на мама да слезе от коня и я сложих да седне на една набързо събрана купчина от стари върбови клонки, но знаех, че трябва да набавя по-суха постеля за нас. Свалих оловната чаша от колана си, напълних я с вода и я подадох на мама. Доста неща трябваше да се направят, за да може върбовата дупка да се превърне в подходящо за ранен човек място, но сега имаше нещо по-важно.