— Трябва да се върна и да залича следите — казах й аз. — Ако открият отпечатъци от копита горе на пътеката и видят, че свършват при върбата, ще им е лесно да се досетят за останалото.
Мама отпи една глътка от чистата, студена изворна вода.
— Отивай — рече ми тя. — Аз ще чакам тук…
Последното беше замислено като шега, защото какво друго можеше да направи всъщност? Но усмивката й се изкриви в болезнена гримаса и на мен ми се приплака. Отново.
Когато следите бяха заличени и с мама се бяхме сдобили с нещо като легло от борови клонки, дойде ред на стрелата. Тя не се бе забила изцяло, но аз виждах върха й, който образуваше твърда бучка под кожата до мишницата й, точно под ключицата.
— Какво трябва да направя? — попитах аз. — Да я изтръгна ли?
Мама поклати глава.
— Не трябва да се изтегля… — рече ми тя. — Трябва да се натисне, за да излезе отпред. Ти нямаш толкова сила.
— Да, но не можем да я оставим просто да стои така и да стърчи. Ти дори не можеш да легнеш.
— Вземи ножа и отрежи дръжката.
Аз сторих каквото ми каза, но не беше лесно. Виждах колко я боли всеки път, когато докоснех дръжката. Щом свърших, забелязах, че по бузите й се стичат сълзи. Беше ужасно. Ужасно е да гледаш майка си да плаче. А после се отпусна на леглото толкова бледа и неподвижна, че се уплаших да не умре.
Макар че беше опасно, аз запалих малък огън — колкото да стопля чаша вода. Наоколо се намираха достатъчно върбови листа и клони. Скривалището ни притежаваше още едно преимущество. Имаше колкото си искаш върбова кора, а върбовата кора бе добро средство срещу болка, треска и възпалителни процеси. Когато мама изпи чая, аз й помогнах да легне и я завих с палтото си. Тя хапна съвсем мъничко хляб. Аз хапнах малко повече и парче сирене от това, което носехме в дисагите на конете. Колкото и странно да беше, аз всъщност бях огладняла насред цялата тази ужасия.
След пладне чух гласове, изправих се и се приближих до конете, за да мога да запуша с ръка ноздрите им, ако някой от тях понечеше да изпръхти. Мама спеше и не исках да я будя. Не можехме да продължим да бягаме. Или щяха да ни открият, или нямаше да ни открият. Можеше само да чакаме.
Гласовете се приближиха, а горе по брега се чу тропот от копита. Ноздрите на Фалк потръпнаха, но аз го предупредих да мълчи, като поставих ръка на муцуната му. Сивушко вдигна глава и изсумтя, но иначе не се развълнува особено. Тропотът от копита не секна, а гласовете постепенно се отдалечиха и съвсем заглъхнаха.
Прекарахме цял ден и цяла нощ под върбата. Аз не смеех да се покажа навън, докато Ивайн и хората му все още бяха наблизо. Беше влажно, мокро и студено и аз се притиснах до мама и внимателно я прегърнах с надеждата, че може взаимно да се постоплим. Чаят от върбова кора бе поуспокоил дишането й, но лицето й продължаваше да бъде ужасно бледо. А пък и аз знаех, че ако стрелата остане в раната твърде дълго, тя щеше да се възпали.
Нощта бе дълга. Аз варих върбов чай за мама на три пъти, веднъж ме събудиха гласове, които за щастие така и не се приближиха. Когато лъчите на утринното слънце най-накрая се процедиха през листната завеса, трепкащи в зелено, разбрах, че щеше да се наложи да оставя мама и да потърся помощ. Не можехме просто да стоим тук и да чакаме добрите да ни намерят. Но нямаше как да взема Сивушко, а да оставя Фалк. Той щеше да стане неспокоен и да започне да цвили. Нито един кон не обича да остава сам, но Фалк изпитваше болезнена нетърпимост към самотата. Щеше да е най-добре да взема и двата коня, въпреки че щеше да ми е трудно. Можех да яздя Фалк и да държа Сивушко за юздите.
— Мамо?
Тя не бе продумала от доста време и се страхувах да не е загубила съзнание. Но когато чу гласа ми, отвори очи.
— Трябва да отида да потърся помощ — казах й аз. — Сварила съм ти две чаши чай от върбова кора. Изпий сега едната, докато е топъл.
Струваше ми се съвсем абсурдно да говоря така — сякаш аз бях майката. Но тя само кимна.
— Внимавай, съкровище — рече ми мама.
Останах, докато се уверих, че бе в състояние сама да изпие чая. След това сложих хляба и сиренето до другата чаша чай, оседлах Фалк и Сивушко и отново ги преведох през листната завеса. Позволих им да пийнат малко от потока, като внимавах да не се нагълтат с много вода. След това яхнах единия от тях и се отправих към брода.