— Петнайсет сребърника за малкия и двайсет и три за нехранимайкото. Беше едър и силен за възрастта си.
Пазачите, които само до преди миг бяха седели редом с него и бяха пили от бирата му и яли от храната му, бяха като попарени. Единият от тях се изплю, сякаш за да си прочисти устата. Но мама още не бе свършила.
— И така откри, че това е доходоносно начинание, нали? Кажи го, за да чуят свидетелите. Колко пъти още си продавал деца на Дракан?
За първи път извиненията на търговеца се изчерпаха и той не намираше думи, с които да се защити. Набразденото му от малки бръчици лице бе смъртно бяло, а очите му — мрачни като каменни въглища. Едва сега, уловен в безмилостното огледало на Жрицата на срама, той съзря истинския си образ.
— Седемнайсет пъти — промълви той с тънък и издразгавял от срам глас. — Без първите двама…
— Ненужните. Сирачетата. Лудите и чудаците. Тези, от които селяните са искали да се отърват. Ханибал Лаклан Кастор, наистина ли мислиш, че Дракан ги купува, за да ги направи рицари?
Между трапчинките му потекоха сълзи.
— Пуснете ме. Мадам, умолявам ви от сърце, пуснете ме… Срамувам се. О, света Магда, как се срамувам само.
— Свидетели. Чухте го. Изпълних ли дълга си?
— Да, Жрице на срама, чухме го. Ти изпълни дълга си — рече единият пазач бавно и тържествено и погледна с отвращение плачещия дребен мъж, който се бе свил на земята в нозете й.
Мама затвори очи.
— Какво ще правите с този подлец? — попита Салан, без да удостои търговеца с поглед.
— Той е от клана Лаклан — отвърна му единият пазач. — Вярно, че само по бащина линия, но все пак… Кланът Лаклан ще го съди. Ще пренощуваме тук и ще го отведем до Баур Лаклан утре рано сутринта.
— Да търгува с хора… да продава деца… — гласът на Салан бе изпълнен с омраза. — Надявам, се че ще го обесите.
— Много е вероятно — рече другият пазач сухо. — Хелена Лаклан е сурова жена, а и самата тя има деца. И внуци.
Салан отново дръпна юздите и подаде ръка на мама, която беше седнала на каменната ограда и изглеждаше съвсем отмаляла.
— Мадам Тонере? Ще тръгваме ли? Времето е ясно, пък е и пълнолуние, така че ще можем да виждаме пътя, дори след като се спусне нощта. А и аз нямам ни най-малко желание да нощувам под един покрив с този въшльо.
Мама вдигна глава, като внимаваше да не го погледне право в очите.
— Да. Идвам, Салан.
Хвана подадената й ръка и се изправи. Беше твърде горда, за да му позволи да й помогне да се качи на коня, но забелязах, че цялата трепери от изтощение. Аз обаче изчаках да се отдалечим от стражарите и техните кучета, които не спираха да лаят, преди да продумам.
— Много ли беше ужасно? — попитах аз внимателно. Външният й вид говореше, че точно в този момент едва ли беше добре за нея да язди. Явно и Салан беше на същото мнение.
— Ще издържи ли мадам пътя до вкъщи? — попита той.
Тя кимна.
— Ще се оправя. Но… Разбираш ли, Салан, аз виждам това, което той вижда. Когато погледна в очите му… не виждам цифра. Деветнайсет. Цели 19 деца. Виждам лицата им. На всяко едно от тях. А сега… Той ги е купил. Купил ги е сякаш са животни. За какво са му според вас?
Ние нямахме отговор. Докато яздехме по пътеката между покритите с пирей хълмове, а окръжаващият ни мрак се сгъстяваше, чух как Салан измърмори още един път:
— Надявам се да обесят този боклук.
Но те не го обесиха. Един сконфузен ездач от клана на Лаклан ни извести, че дребният търговец освободил веригата от кола с помощта на ножа, който бе спечелил на карти и който пазачите бяха забравили да си приберат след това. Беше изчезнал, а Лаклан го бяха обявили за беглец извън закона в цялата Планинска земя и го бяха лишили от име и родова принадлежност към клана от този ден, докато свят светува. Всеки, който го срещнеше, имаше право да го убие, без да се страхува от гнева на Лаклан. Но никой не го бе виждал оттогава.
2.
Мечът
Давин
Внимателно извадих новия си меч от скривалището му в сламения покрив на кошарата. Не можеше да се каже, че блести — все още. Беше сиво-черен на цвят, дебел и тежък, съвсем тъп. Всъщност беше просто едно гладко парче метал. Но Салан ми бе обещал да ми помогне да го наточа и излъскам. Почти можех да го видя пред себе си — тънко, остро, блестящо и смъртоносно оръжие. Оръжие, каквото приляга на един мъж. Струваше ми две хубави ризи — и сега ми беше останала само една — както и всичките седем сребърника, които бях спечелил за работата си при мелничаря през последното лято в Биркене. Според мен си струваше парите. Само мама да не забележеше, че ризите ги няма. Или поне не веднага…