— Какво предпочиташ — синини сега или рани от меч после. Ако не се научиш да парираш удара, ще си загубиш ръката при първата истинска битка.
Аз слушах и стисках зъби. Достатъчно лошо беше, че идвах от долината — не исках да се държа и като ревльо.
Тренирахме, докато не се спусна мрак. Известно време се биехме с прътове, но накрая Салан ни позволи да опитаме с истински мечове, и клисурата се изпълваше с един невероятен напевен звук всеки път, щом желязото се удареше в желязо. Почти като звън на камбани. Аз се потих, падах и отново се изправях, и нито за миг не се сетих за майка ми и нейните засрамващи очи, нито за козите, нито за обелките. Но когато Салан ме потупа по рамото и ми каза; „Браво, момче. Имаш талант“, ми стана приятно и душата ми се стопли.
Най-хубавото беше, че знаех, че е прав, защото бях по-добър и от Кини, и от Барутлията, въпреки че бях тренирал много по-малко от тях. Понякога тялото ми само усещаше кое беше правилно и кое грешно. Сякаш някакъв вътрешен глас ми нашепваше: Хвани меча така, за да парираш този удар. Завърти го онака, за да не загубиш равновесие.
Изведнъж чух друг глас, от външния свят.
— Давин! Майка ти те търси!
Това съвсем ме разсея и Кини използва момента, за да ми нанесе доста силен удар по рамото, така че ръката ми изтръпна и аз изпуснах меча. Той издрънча върху камъните на дъното на клисурата.
— Мъртъв си — каза Кини триумфално и опря острието на меча си в гърдите ми. И така радостта, топлината и вълнението се изпариха.
— Нико, нямаш ли си по-важна работа от това да изпълняваш заръките й?
Нико стоеше на ръба на клисурата и ме гледаше отгоре. Сините му очи излъчваха студенина.
— Не, Давин, всъщност нямам. Забравяш коя е майка ти. Ако не бяха силата и смелостта й, отдавна да се бях превърнал в храна на гарваните. Щяха да ме екзекутират за три убийства, извършени от друг. Не си и помисляй, че ще забравя коя е. Всичко дължа на нея. А ти й дължиш уважение поне дотолкова, че да й разкажеш къде прекарваш времето си. Тя се притеснява за теб.
Тогава Кини се изсмя.
— Давинчо, съкровище — прошепна той толкова тихо, че Нико да не може да го чуе. — Мама, Жрицата, се притеснява за теб.
Аз ядосано грабнах меча. Искаше ми се да ударя Кини с него, но още повече ми се искаше да го запратя по главата на Нико, право в надменната му физиономия. Какво си въобразяваше той, че да ми говори какво дължа на майка си? Нима беше грешно да дадеш всичко от себе си, за да се научиш да се биеш, за да можеш един ден да я защитиш от Дракан и останалите врагове, които си беше навлякла заради Нико?
— Така или иначе свършихме за днес — каза Салан. — Тръгвай, Давин. Ще се видим утре, ако все още искаш да дойдеш на лов.
Аз кимнах. С голямо нетърпение очаквах този лов. Салан ми беше заел един от своите лъкове и с течение на времето аз станах много добър и винаги улучвах целта. Но какво щеше да стане, ако Нико разкажеше на мама за лова и тя кажеше не?
Вървях толкова бързо, колкото сили имах, като се надявах Нико да не ме закача повече. Но когато излязохме от гората и пред очите ни се изправиха каменният кръг и къщата, която кланът Кензи ни беше помогнал да построим, Нико не можа да се стърпи и ми каза:
— Защо никога не й казваш нищо, Давин? Просто изчезваш, а тя се чуди къде си.
— Ако наистина иска да знае, трябва просто да ме погледне в очите. Тогава всичко ще й кажа, независимо дали искам или не.
Нико ме хвана за ръката и ме принуди да спра. Въздухът беше влажен заради спускащата се привечер мъгла и черната му брада бе осеяна с малки капчици вода.
— Как може да си толкова глупав? Не разбираш ли, че това е последното, което тя би искала да направи.
Не разбирах. Но аз изобщо не се замислих над думите му.
— Нямаш право да ме наричаш глупав — изръмжах аз вместо това. — Аз поне правя нещо, а ти си седиш с ръце в джобовете.
Нико сви юмруци, а сините му очи святкаха под тъмните вежди. Май му се искаше да ме удари, за да имам извинеше да налетя на бой и да му се нахвърля. Но той, разбира се, не го направи, защото предпочиташе да жегва с думи.
— Ако за миг погледнеш по-далеч от върха на носа си, ще прозреш, че тя всъщност се опитва да те остави да съзрееш. Да не би да те е попитала защо си принуден да переш една и съща риза всяка седмица, след като би трябвало да имаш още две, с които да я сменяш? А и освен това са те измамили, това е чисто и просто парче желязна блатна руда. От него никога няма да излезе хубаво острие.