— Като си толкова умен, защо не ми помогнеш? Ти по-добре от Салан би могъл да ме научиш да се бия.
Нико беше графски син и бе имал най-добрите учители по фехтовка, които баща му бе успял да намери.
Мина известно време преди Нико да ми отговори.
— Ако ти обещая да ти помогна — каза той накрая, — ще кажеш ли всичко на майка си?
— А защо й е изобщо на нея да се забърква в това?
— А защо не? Не те ли е срам?
— Не! — отвърнах аз, макар да знаех, че на мама няма да й хареса. — Не може ли човек да си има една малка тайна. Хайде, Нико, помогни ми.
Нико поклати глава.
— Не обичам мечовете — рече ми той, — а и на майка ти няма да й хареса.
— Ако не беше ти и мекушавата ти душа, никога нямаше да изгубим Липовата къща. Само ако беше нанесъл онзи удар, когато му беше времето, то… — не можах да довърша изречението. Нико стоеше и ме гледаше и беше съвсем пребледнял. Знаеше, че бях прав. Миналата есен му се бе отдал случай да убие Дракан. Същия Дракан, който беше убил баща му, вдовицата на брат му и малкия му племенник. Но вместо с острието, той замахна с ръба на меча. А няколко дни по-късно Дракан и хората му изгориха къщата ни и изклаха почти всичките ни животни.
Нико си тръгна, без да каже и дума. Знаех, че съм му причинил също толкова силна болка, колкото ако го бях наръгал с нож. Щеше да го преглътне по-лесно, ако просто го бях фраснал, когато му бях най-ядосан. А си мисля, че и за мен щеше да е така. Хич не ми харесваше, че аз бях причината да пребледнее. А и изобщо не го разбирах. Не можех да проумея защо тогава просто не нанесе удар с меча. Дракан бе убил цялото му семейство, а на всичкото отгоре бе накарал всички, дори самия него, да повярват, че той е извършителят. Ако аз бях на мястото на Нико… Дори само още един косъм да паднеше от главата на мама или момичетата по вина на Дракан… Точно затова се упражнявах толкова усърдно. Защото исках да ги защитя. Защото исках да убия Дракан.
Когато се прибрах вкъщи, мама и момичетата вече бяха седнали на масата. Дина ми хвърли изпепеляващ поглед от другия й край. Тя се грижеше много за мама след случилото се през есента. Страшно се ядосваше, когато някой й противоречеше или я безпокоеше. Но и Дина беше в Дунарк, когато стана най-напечено. Имаше и още една причина, поради която исках да се науча да се бия с меч. Следващия път, когато някой дракон се опиташе да изяде малката ми сестричка, нямаше да си стоя вкъщи и да щракам с пръсти. Тогава аз щях да убия звяра, а не Нико.
Свалих купата си от полицата и се направих, че не съм видял святкащия поглед на Дина. И нейните очи, също като майчините, вече имаха силата да засрамват, и човек не биваше да я гледа, когато бе наистина ядосана, както сега. Този поглед те кара да се чувстваш така, сякаш те е ритнал кон. Роза, приятелката на Дина от Дунарк, която също живееше с нас, ми сипа супа с големия черпак, който сама беше издялкала за вкъщи. Тя умее да борави с ножа. Всъщност тя наръга Дракан в крака миналата година. Единствените хора, които не се бяха борили с Дракан по един или друг начин, бяхме Мели, която е на пет, и… аз.
— Къде е ходил Давин? — попита Мели високо.
— Навън — отвърнах й аз сърдито.
Мама не каза нито дума. Дина също не каза нито дума. Тишината бе направо оглушителна. Аз духах супата си и се стараех да не погледна нито една от тях двете в очите.
3.
Крадец на овце и фазани
Дина
На следващата утрин Давин отново изчезна, точно преди закуска. Аз самата не хапнах почти нищо. Бях толкова бясна на брат си, че не можех да преглъщам от яд. Не проумявах как може да се държи по този начин и то точно сега, когато мама не беше на себе си заради историята с търговеца на деца. Нима си нямаше достатъчно грижи?
— Изяж си кашата, Дина — каза мама отнесено, докато аз отделих една купа с каша за Давин и я покрих с кърпа.
— Не съм гладна — измърморих аз със забит в масата поглед.
— Кажи ми, има ли й нещо на кашата?
Аз поклатих глава.
— Не е заради кашата, аз просто…
— Ами изяж я тогава! Или я дай на кокошките, все ми е тая!
Роза вдигна изненадано глава. Мама рядко повишаваше глас заради дреболии. Очите ми се просълзиха, защото очевидно аз бях виновна. Скочих от масата, изтичах навън и направих точно каквото ми каза. Кокошките кудкудякаха и се блъскаха в краката ми, за да докопат своя дял от неочакваното лакомство, а златистите лъчи на утринното слънце си играеха по гърбовете им. Кокошките, които гледахме тук горе, бяха по-големи от онези в Биркене, имаха красива червеникавокафява окраска, почти бакърена. Явно така изглеждаха кокошките на планинците по принцип, а във всеки случай нашите бяха досущ като съседските. Чух, че някой блъсна вратата и си помислих, че е Роза, но се оказа мама. Без да продума, тя ме прегърна изотзад, положи буза на главата ми и ние останахме така за миг, загледани в кокошките, които кълвяха и се бореха за остатъците от каша.