— Е, и това, че те харесват гозбите ми, е нещо… — каза мама на шега. Каза го, за да ме накара да се усмихна.
— Давин е глупак — рекох й аз разпалено. — Защо се превърна в такъв глупак?
— Не е глупак — отвърна ми мама и въздъхна, така че аз усетих дъха й по шията си. — Той само се опитва да се държи като възрастен, макар че все още не е съвсем пораснал. Най-добре ще е да го оставим малко на мира.
Последното, което исках да му осигуря, бе спокойствие — по-скоро ми се щеше да го сритам здравата.
— Той вече почти не ме поглежда — казах аз и внезапно се разридах спонтанно и неутешимо. Когато само четирима човека на света се осмеляват да те погледнат в очите, е много трудно да загубиш един от тях.
— Ех, съкровище — промълви мама и ме прегърна още по-силно. — Съкровище, прости ми, че изобщо не бях забелязала. Бях обсебена от факта, че той не ме поглежда вече.
— Няма право да се държи така — изхлипах аз. — Защо се отдалечава от нас по този начин?
Мина известно време преди мама да отговори.
— Не съм много сигурна какво точно се случва в душата му — отвърна ми тя. — Но Давин… Преди, когато беше момче, знаеше кой е. Мисля си, че сега, когато е на път да се превърне в мъж, не му е съвсем ясно какво означава това. А това е нещо, с което ние двете не можем да му помогнем. Но когато намери отговорите, ще се върне при нас.
— Сигурна ли си? — гласът ми трепереше и звучеше така, сякаш бях на възрастта на Мели. Ами ако не се върнеше? Не познавах много мъже, които можеха да погледнат една Жрица на срама в очите. Нико се опита, но това му причини болка, защото чувстваше вина за толкова много неща. Единственият, който можеше да го направи без проблем, бе Дракан и то защото у него нямаше повече срам, отколкото у едно животно.
— Сигурна съм — рече ми мама. — Защото ако нашият Давин не може да ни погледне в очите, когато стане мъж, то значи съм го възпитала лошо, нали?
И с това целеше да ме накара да се усмихна. Но аз не можех. В този момент се чу едно предупредително излайване „джаф!“ от Пес, нашето голямо сиво куче, което се припичаше на слънце в края на козарника, но сега се бе изправило. Мама ме пусна.
— Прибери се вътре и си избърши очите, съкровище — каза ми тя. — Идват ни гости.
Беше един мъж от клана на Лаклан — слаб, тъмнокос господин с изискани маниери. Беше добре облечен, с вълнено наметало в цветовете на клана Лаклан. На пояса си носеше нещо, което наподобяваше сребърна верига.
— Хванахте ли търговеца на деца? — изстрелях аз само като видях жълто-червената му горна дреха.
Той точно щеше да ме погледне, но се спря навреме.
— Не, медамина — отвърна ми учтиво. — Все още е на свобода. Най-вероятно е избягал долу, в долината. Не, за съжаление идвам по друг повод, имаме отново нужда от Жрицата, ако тя няма нищо против.
Устните на мама побеляха. Последния път й се отрази толкова зле, че трябваше да пие валерианови капки в продължение на две седмици, за да спи спокойно през нощта.
— Много малко време мина — казах аз кисело. — Нима в клана на Лаклан се вършат толкова много престъпления?
— Дина! — сряза ме мама строго и аз веднага съжалих за думите си. Планинците можеха да бъдат ужасни, когато някой наранеше честта на клана им. Но мъжът с лакланското наметало само се усмихна.
— Както казват хората, една беда рядко идва сама. Но този път не е толкова сериозно. Става въпрос само за няколко изчезнали овце.
Не звучеше така сърцераздирателно, както търговия с деца, и раменете на мама малко се поотпуснаха. Но тя все още изглеждаше уморена.
— Мамо — казах й, защото не можех да я гледам толкова бледа, притеснена и изтощена, — искаш ли аз да отида? Ако наистина е само заради няколко овце…