Макар че бях ученичка на мама само от половин година, мисля, че щях да се справя с един евентуален крадец на животни.
Лакланецът понечи да каже нещо, но се отказа. Очевидно не му беше много приятно да се задоволи с единайсетгодишната дъщеря на Жрицата на срама. Мама го забеляза и по устните й пробягна усмивка.
— Можем да идем двете, Дина. За да съм до теб, ако ти потрябва помощта ми. Роза, ще заведеш ли Мели долу при Мауди? Тя ще се зарадва да те види. Толкова се гордее с лъжиците, които наскоро й издялка. Ако й измайсториш още две, сигурно ще ти даде едно от кутретата, на които отдавна си хвърлила око.
По устните на Роза пробяга бърза, стеснителна усмивка. Тя не беше свикнала да я хвалят, не беше свикнала хората да мислят, че е способна и че става за нещо.
— Как ли ще се почувства Пес, ако се върна вкъщи с едно от тях? — попита тя.
— Пес е едно разумно старо куче — рече мама. — Наясно е, че трябва да си снизходителен към невръстните кутрета.
Тези думи на мама ме накараха да се замисля дали тя нямаше предвид и невръстните деца.
Сега имахме само един кон, нашия черен жребец Фалк, който ни подари Мауди Кензи, след като загубихме Блис в Дунарк миналата година. Мама попита Деби Уртемутер дали ще ни заеме своето малко сиво космато пони. Тя се съгласи, но тогава се появи следващата пречка. Салан, който винаги придружаваше мама, за да я пази, го нямаше никъде, а и старата му майка не знаеше къде да го намерим.
— Аз мога достатъчно добре да опазя мадам! — каза лакланецът. — С удоволствие ще изпратя мадам и дъщеря й обратно до вкъщи.
Мама се замисли. После кимна.
— Роза, кажи на Мауди, че сме тръгнали с Ивайн Лаклан към Хебракс Мьоле и при един мъж, който може би е откраднал три овце от съседа си.
През цялата нощ беше валяло, но сега слънцето грееше и сгряваше почти като през лятото. Когато стигнахме до малката брезова горичка в подножието на Овчия хълм, Ивайн внимателно отмести настрана влажните клони, за да можем с мама да минем без да се намокрим. Той по принцип беше по-учтив и маниерите му бяха по-различни от тези, с които бях свикнала. Салан, например, щеше да сметне, че и сами можехме да се сетим да се наведем, докато минавахме под една мокра от дъжда ела. Той всъщност щеше да се изкачи преди нас по следващия хълм, за да се увери, че там не ни чакаха врагове.
— Той изглежда толкова… как да кажа, изискан — прошепнах на мама. Аз например за първи път срещах планинец, който бръснеше по-голямата част от брадата си и оставяше само един изящен триъгълник, какъвто би се получил, ако прокараше по брадичката си почернял от сажди пръст. — А и начинът, по който се изразява.
Мама се усмихна.
— Постепенно ще откриеш, че има много планинци, които не се разхождат наоколо облечени в овчи кожи и не се изразяват с нечленоразделни едносрични измучавания.
— Салан май го прави — измърморих аз.
— Разбира се, че не го прави — отрече тя, но после отново се усмихна, защото Салан можеше да се държи съвсем по планински, когато го прихванеха дяволите.
— Мадам — извика Ивайн, който постепенно се беше отдалечил на десет конски дължини от нас. — Ще издържи ли вашето пони на по-бързо темпо? Дамите сигурно биха искали да се приберат преди да се стъмни…
— Със сигурност ще издържи — извиках му аз в отговор. Но съвсем друг въпрос е дали ще поиска. Защото Сивушкото на Деби можеше да върви цял ден със своето темпо, без изобщо да се запъва, но ако човек го пришпореше, понякога се заинатяваше. Аз обаче го подканих с крака и макар че замърда уши от яд и замаха с опашка, то продължи напред в бавен спокоен тръс, докато застигнахме Ивайн и неговия голям тъмнокафяв жребец.
Яздехме на изток, а слънцето се издигаше все по-високо на небесния свод. Най-накрая ден без дъжд, мъгла или брулещ вятър, помислих си аз, и постепенно забравих за Давин и лошото си настроение. Макар че Сивушкото на Деби не бе някакъв прекрасен приказен кон, все пак беше доста приятно да го яздиш в хубавото време, отивайки да свършиш една съвсем безобидна работа, особено като си помислиш, че днес беше денят на Голямото пране.
Никога преди не бях ходила в Хебракс Мьоле, но явно мама беше, защото когато Ивайн понечи да продължи на изток при един каменист хълм, тя спря Фалк:
— Няма ли да минем на запад покрай Гребеновия връх?
— Гребеновата река е доста буйна сега заради дъжда и топящия се в последно време сняг — отвърна Ивайн. — Не ми се иска да поставям безопасността на Жрицата на срама на карта. Този път е по-дълъг, но за сметка на това има по-хубав брод.