— Не, тогава щеше да стане много лошо — изръмжа главният стражар. — Ще трябва да се поупражним още малко — той ме пусна. — Е, все още ли искаш да му издереш очите?
— Не — отвърнах аз тихо и се видях принудена да седна.
Тавис бе жив.
Сякаш отново можех да дишам спокойно. Чувствах се така, като че преди около мен се бе увило нещо студено, което ме бе стискало и задушавало бавно, а сега вече го нямаше. Той не бе мъртъв. Не бях виновна за смъртта му.
— Къде е той? — попитах аз.
Точно в този момент изгарях от желание да зърна малкото му враждебно луничаво личице, въпреки че Тавис може би щеше да ме гледа сърдито и да ме нарече предател. Може би сега можех отново да спечеля доверието му. Може би щях да успея да му обясня как бяха стояли нещата с Валдрако. Във всеки случай можех да опитам. А на мъртвите нищо не можеш да обясниш.
Главният стражар посочи нагоре — там, където започваше урвата.
— Точно изпратих мъже да го приберат. Ако се изкачим по урвата и повървим малко на запад, ще стигнем до един поток. Мислехме там да направим бивак. Тръгвайте пред нас.
За първи път от дни насам седях край огъня и можех да хапна и да пийна нещо топло. Прекарах дълго време в студения поток и търках и миех ръцете си, косата и лицето си, докато станах горе-долу чиста, но с блузата ми бе свършено. Цялата бе изпръскана с кръвта на Валдрако, а аз изобщо не исках да я сложа пак, въпреки че щеше да ми е студено само по пола и бельо.
Чух стъпки и бързо вдигнах глава. Бе само Давин. Сърцето ми отново се успокои, а аз си помислих, че сигурно трябваше да мине известно време преди да спра да се държа като преследвано животно.
— Ето — каза брат ми и ми подаде едно от зелено-белите наметала на Кензи. — Малко е кално по ръба, но иначе нищо му няма.
Аз се поколебах, но го взех. Беше вълнено и веднага се постоплих.
— Защо бяха облечени в наметала на Кензи? — попитах аз.
— В момента главният стражар говори с Морлан — отвърна ми Давин. — Но той не е много словоохотлив.
— Обещайте му добро възнаграждение — рекох аз горчиво. — Едва ли има много неща, които този мъж не би сторил за пари.
— Били са се — рече Давин. — Трима от тях бяха ранени. Но с кого?
— Аз знам — отвърна Тавис.
И двамата с Давин подскочихме. Тавис бе лежал край огъня, притихнал и блед, и почти бях забравила, че бе там.
— С кого тогава? — попита Давин и се опита да придаде на гласа си равнодушна интонация, сякаш отговорът не го интересуваше особено. Човек никога не знаеше кога Тавис можеше да стане подозрителен и дръпнат.
— Със Ская — отвърна Тавис. — Чух двама да си говорят за това. Смееха се и се хвалеха, че са дали на Ская да разберат.
В началото се успокоих, че не са нападнали Кензи — щеше да им е лесно, никой нямаше да ги заподозре преди съвсем да се приближат. Но по лицето на Давин прочетох, че нямаше основания за спокойствие. Даже напротив.
— Барутлия — рече Давин съвсем тихо. — Ако група мъже с наметалата на Кензи нападне Ская и… как го беше казал… „им даде да разберат“. Как ще постъпят Ская?
— Ще отвърнат на удара — отговори Барутлията, без да се замисли. — Но това не са били хора от Кензи. Поне не истински.
— Ская не го знаят — рече Давин и гласът му издаде колко е уплашен. — Ская ще нападнат. Какво, Барутлия?
— Баур Кензи — рече той. — Ще нападнат Баур Кензи.
26.
Долината Скара
Давин
Наведох се над тъмната шия на коня и ми се прииска конете да имаха криле. Главният стражар бе избрал деветте най-здрави животни от тези, които хората на Валдрако и Морлан бяха яздили. Но те все пак бяха обикновени коне, а не приказни герои, които да притежават по осем крака или способността да летят. А точно сега имахме нужда от чудо. Бяха минали два дни, откакто мнимите представители на Кензи бяха нападнали Ская. А разстоянието от Свинската урва до Баур Кензи не можеше да бъде изминато за по-малко от три дни, независимо колко напрягахме конете и себе си. Единствената ми надежда бе, че Астор Ская нямаше да нападне веднага. За него се говореше, че обича да планира всичко до последния детайл, дори един най-обикновен лов. Дали щеше да му отнеме повече от пет дни да подготви нападението срещу Баур Кензи?
Бяхме деветима, въпреки упорството ми. Исках да отида сам, но главният стражар не искаше и да чуе.