— Твърде опасно е — бе казал той. — Ами ако те нападнат? Ами ако кракът на коня ти попадне в къртичина? Не, ще яздим бързо, но ще яздим в сплотен отряд.
Отрядът бяхме Дина, Роза, Барутлията и аз, самият главен стражар с трима от неговите хора и Морлан.
— Трябва ни някакво доказателство — рече главният стражар. — Не можем да разчитаме, че Ская ще повярват само на думата ни.
Затова Морлан яздеше сега зад главния стражар с ръце, вързани за седлото, а краката му бяха увити с въже, което минаваше под корема на коня. Ако кракът на неговия кон попаднеше в къртичина, според мен шансовете да се отърве без счупени крайници бяха минимални. Но неговото благосъстояние не ме интересуваше особено в момента.
Отне ни едно денонощие да навлезем окончателно в Планинската земя. За щастие през нощта имаше луна и можехме да яздим известно време, но накрая главният стражар ни заръча да спрем:
— Иначе ще уморим конете — рече той.
Не можехме непрекъснато да галопираме. Ог една страна изкачванията бяха много трудни, а пътят често бе твърде каменист и опасен, от друга — трябваше да пестим силите на конете. Налагаше се да превъзмогна нетърпението си и оставих главния стражар да определя темпото, защото той най-добре знаеше докъде се простираха силите на конете, а и нашите собствени.
— Понякога човек трябва да бърза бавно — измърмори главният стражар, когато веднъж не можах да си премълча. — Няма смисъл да хвърчиш напред, ако конят ти падне мъртъв по средата на пътя.
Добре знаех, че той беше прав, но аз през цялото време виждах пред очите си една и съща картина — празното място, където преди се бе издигала къщата ни. Мъртвите животни. Отровения кладенец. Само че сега вместо нея виждах новата ни къща, а наоколо лежаха не само мъртви животни. Майка ми. Мауди. Да, дори за Нико се тревожех. Дали ако тръгнеха да го убиват, щеше просто да ги погледне и да им каже: „Аз не обичам мечове“?
Втория ден се придвижвахме по-бързо, защото най-стръмните склонове бяха останали зад нас. Но главният стражар настоя да спрем за през нощта. Аз лежах между Дина и Барутлията, взирах се в нощното небе и слушах как Барутлията говореше насън.
— Загасете огъня! — извика той изведнъж и разбрах, че кошмарите му приличаха на моите.
— Спиш ли? — прошепна Дина.
— Не — отвърнах аз.
— Нито пък аз — каза тя. — Напълно съм изтощена, но не мога да заспя.
— Ще успеем — успокоих я аз.
— Не можеш да си сигурен — отвърна ми тя. — Просто се надяваш.
— Да — промълвих аз. — Но какво друго ни остава?
Накрая все пак заспах, а мисля, че и Дина. Бяхме прекалено уморени, за да будуваме тази нощ. А призори нахранихме бедните ни коне, изчеткахме ги и ги подготвихме за поредния ден кошмарна езда.
Чухме го малко след пладне. В началото си помислих, че бе гръм. Но макар вятърът да бе силен, а облаците натежали, не проблесна светкавица. И въпреки това чувах рева. Изобщо не приличаше на човешки, но въпреки това знаех откъде идваше: такъв звук издаваха хора, които нападаха други хора.
— По-бързо! — извиках аз, защото щом бяхме толкова близко, че да ги чуваме, нямаше смисъл да пестим повече силите на конете. И ние препускахме. Все още бяхме на половин ден разстояние южно от Баур Кензи и в мен тлееше слабата надежда, че може би не Ская и Кензи се биеха. Но тя угасна, когато умореният ми кон изкачи последното възвишение и пред мен се простря долината Скара. Това бе равна широка местност, където обикновено имаше само крави и овце.
А сега бе пълна с коне и мъже, в нея ехтяха ревът на битката, тътенът на войната и звънът от ударите на мечове. Спомних си, че някога тези звуци ми харесваха. Беше доста отдавна.
Не знаех колко са, беше невъзможно да ги преброим. Но нямаше и значение. Трябваше да престанат. Аз трябваше да ги спра. По земята вече лежаха един до друг мъже, ранени или мъртви, от Ская и от Кензи.
Аз пришпорих коня. Той с нежелание направи няколко непохватни стъпки напред, но все пак се впусна в един последен галоп.
— Спрете! — изкрещях аз с цяло гърло. — Кензи! Ская! Спрете! Чуйте ме!
Със същия успех можех да викам срещу вятъра. Изобщо не ме забелязаха. Не можеха да ме чуят през рева на битката. А и бяха прекалено заети да се избиват.
— СПРЕТЕ! — беше главният стражар. Никога не бях чувал някой човек да крещи толкова силно. Но дори неговият глас не можа да се извиси над шума. Беше безнадеждно. Нямаше човешко същество, което можеше да ги надвика. Нито един обикновен глас…