Тя остави знака на Жрицата на масата пред мен и ме погали по косата.
— Искаш ли да си го сложа отново? — попитах аз.
— Сама ще решиш — отвърна ми мама.
— Когато ми го взеха… се почувствах, сякаш вече не ти бях дъщеря.
Тя се засмя.
— Това е най-голямата глупост, която си изричала. Да не би Мели да не ми е дъщеря? Да не би Давин да не ми е син? Да не мислиш, че ще престанеш да си мое дете, само защото не винаги успяваш да накараш хората да се срамуват?
— Не — отвърнах аз. — Не мисля.
Тази нощ лежах с ръка под възглавницата, стисках знака на Жрицата и не можех да заспя. Чувах, че Роза спи, а и Мели също. Мислех за всичко, което се бе случило. Беше невероятен късмет, че Тавис още бе жив. Всъщност беше си късмет, че и аз бях жива, а и Давин, и Роза. Беше си късмет, че сега лежах тук под покрива на новия ни дом и че между клановете цареше мир.
Долу, в долината, Дракан преследваше жрици на срама и ги изгаряше на кладата. Давин ми бе разказал.
— Мама казва, че неговото безсрамие е заразно — беше ми рекъл той. — Като болест.
Пръстите ми се плъзнаха по студения метал и напипаха пластинката от гладък бял емайл. Вече бе опасно да се носи този знак. Особено за човек, който вече не можеше да се защити. Но може би утре все пак щях да го сложа.
Може би.