— Точно така. Ед казва, че това дословно е текстът на въпроса, даден от Бранър на миналогодишния изпит.
Алис твърдо заяви:
— Не вярвам.
— Но тук е обхванат целият материал!
— И все пак не вярвам. — Тя върна листовете на Елизабет. — Само защото този смотаняк…
— Не е смотаняк! Не го наричай така!
— Добре де. Надявам се, че теориите на този сладур няма да те подлъжат да научиш неговите страници наизуст и да не отвориш учебника.
— Не, разбира се — гузно отвърна Елизабет.
— Освен това, смяташ ли, че постъпваш етично?
Обхваната от внезапен гняв, Елизабет възкликна, преди да успее да се овладее:
— Лесно ти е да говориш. Имаш отлични бележки, при това родителите ти плащат за обучението. Не си… Хей, извинявай. Не трябваше да ти го казвам.
Алис вдигна рамене и отново отвори книгата си, с престорено невъзмутимо изражение.
— Не, нрава си. Не ми влиза в работата. Но защо не продължиш да четеш учебника — за по-сигурно.
— Точно така и ще направя.
Но тя научи наизуст текста даден от Едуард Джексън Хамнър-младши.
Когато след изпита Елизабет излезе от аудиторията, той я чакаше във фоайето. Изглеждаше много дребен в зеленото си войнишко яке. Усмихна й се плахо, изправи се и понита:
— Как мина?
Елизабет импулсивно го целуна по бузата. Никога не бе изпитвала такова благословено чувство на облекчение.
— Мисля, че се справих отлично.
— Така ли? Браво! Искаш ли сандвич?
— Разбира се — разсеяно отвърна тя; все още си мислеше за изпита. Въпросът дословно се повтаряше с текста, даден й от Ед, и тя отговори без запъване.
Докато се хранеха, тя го попита как се справя с неговите изпити.
— Имам отличен успех и съм освободен — отвърна Ед.
— Тогава защо си още тук?
— Исках да разбера дали си изкарала.
— Ед, не биваше да го правиш. Много мило от твоя страна, но… — Жалният му поглед я тревожеше. Беше го виждала и преди, защото беше хубаво момиче.
— Исках и го направих — промълви той.
— Ед, безкрайно съм ти признателна. Сигурна съм, че без теб щях да загубя стипендията си. Но аз имам приятел.
— Сериозен? — попита момчето, опитвайки се да говори с шеговит тон.
— Много — отвърна Елизабет. — Почти сме сгодени.
— Знае ли той колко е щастлив? Какъв късметлия е?
— Аз също съм щастлива — отговори Елизабет, като си мислеше за Тони Ломбард.
— Бет — внезапно промълви той.
— Какво? — изненадано попита момичето.
— Никой не те нарича така, нали?
— Ами… не. Не.
— Дори приятелят ти?
— Не. — Тони я наричаше Лиз, понякога Лизи, което бе още по-лошо.
Ед се приведе и попита:
— Но името Бет винаги ти е харесвало, нали?
Тя се засмя, за да прикрие смущението си.
— Какво те кара да…
— Няма значение. — Той пусна чаровната си усмивка.
— Ще те наричам Бет, защото ми харесва повече. А сега изяж сандвича си.
Сетне изведнъж дойде краят на първата й година в колежа и Елизабет се сбогува с Алис. Отношенията им се бяха пообтегнали и Елизабет съжаляваше за това. Предполагаше, че вината е нейна — беше се изфукала след изпита по социология, когато обявиха резултатите. Нейната оценка беше най-висока.
Сега, докато чакаше да обявят полета й, тя си каза, че зубренето в библиотеката е също така неетично. Зубренето не е учене, а папагалско запаметяване на текстове, които забравяш веднага след изпита.
Опипа плика, който стърчеше от чантата и — вътре имаше известие, че през втората година в колежа ще получава две хиляди долара стипендия. През това лято двамата с Тони ще работят в Буутбей, щата Мейн, и със спестените пари тя ще да успее да завърши. Благодарение на Ед Хамнър, лятото щеше да бъде чудесно — всичко ще върви по мед и масло.
Но се оказа точно обратното — това беше най-кошмарното лято в живота й.
През целия юни валя дъжд, недостигът на бензин се отразяваше зле на туристическия бизнес и бакшишите които Елизабет получаваше в хотел „Буутбей“ бяха мизерни. Отгоре на всичко Тони настояваше да се оженят по-скоро. Предлагаше да си намери работа в нейния или в съседния кампус и твърдеше, че благодарение на помощта му и на стипендията си, тя ще се дипломира без всякакъв проблем. Елизабет с учудване откри, че идеята я плаши, вместо да й достави удоволствие.
Нещо не беше наред.
Не знаеше точно какво, но нещо липсваше, нещо не беше в синхрон. Една нощ в края на юли тя се изплаши, когато избухна в истеричен плач в апартамента си. За щастие съквартирантката й, безлично дребно момиче на име Сандра Акерман, беше на среща.
В началото на август й се присъни кошмар. Сънува, че лежи на дъното на незаровен гроб; тялото й беше парализирано. Дъждът се сипеше от сивото небе върху лицето й. Изведнъж видя, че Тони се надвесва над нея, на главата си носеше жълтата си каска.