— Добре — отговори Дон Кихот, — но боят, който му нанесохте, се уравнява с обувките и кръвопусканията. Защото, ако момчето е скъсало кожата на платените от вас обувки, вие скъсахте собствената му кожа, а ако бръснарят му е пуснал кръв, когато е било болно, вие му я пускате, като е здраво. Така че в това отношение той нищо не ви дължи.
— Бедата е, сеньор рицарю, че нямам пари в себе си. Нека Андрес дойде с мен в къщи и там ще се изплатя до последния реал.
— Какво? Да отида с него? — каза момчето. — Тежко ми! Не, сеньор, за нищо на света. Щом като останем насаме, ще ми смъкне кожата както на свети Вартоломей.
— Не, той няма да направи това — възрази Дон Кихот. — Достатъчно е аз да му заповядам, за да ми се подчини, И ако той ми се закълне в името на рицарския орден, на[52] който принадлежи, ще го пусна да си отиде свободен, сигурен, че той ще плати.
— Помислете добре какво творите, ваша милост — каза момчето. — Моят господар не е рицар, нито се числи към някой рицарски орден. Той се казва Хуан Алдудо Богатия и е жител на Кинтанар.
— Това няма значение — възрази Дон Кихот. — И алдудовци могат да станат рицари, още повече, че всеки човек е рожба на собствените си дела.
— Прав сте — съгласи се Андрес, — но кажете ми на какви дела е рожба моят господар, щом отказва да възнагради труда и потта ми.
— Не отказвам, добри ми Андрес — каза селянинът. — Ще ми направиш удоволствието да дойдеш с мен и аз ти се заклевам в името на всички рицарски ордени, които има на света, да ти платя дълга си, както казах, до последния реал, и то все в новички монети.
— Може и да не са Нови — рече Дон Кихот. — Изплатете му дълга си, това е достатъчно. И гледайте да изпълните всичко според клетвата, която дадохте. Не го ли направите, аз се заклевам, че ще се върна да ви потърся и да ви накажа и мога да ви уверя, че ще ви намеря дори ако се скриете в миша дупка. И ако искате да знаете кой ви заповядва това, за да се убедите, че действително трябва да се подчините, нека ви кажа, че аз съм храбрият Дон Кихот де Ла Манча, покровител на обидените и онеправданите; а сега нека Бог да ви закриля и не забравяйте това, което сте обещали под клетва, защото иначе ще понесете наказанието, за което вече говорих.
Като каза тези думи, Дон Кихот пришпори Росинант и много скоро се отдалечи. Селянинът го проследи с очи и когато видя, че рицарят излезе от гората и се загуби от погледа му, — обърна се към своя слуга Андрес и му рече:
— Ела насам, сине мой, защото искам да ти изплатя парите, които ти дължа, точно така, както ми заповяда този закрилник на онеправданите.
— Готов съм да се закълна — отговори Андрес, — че ваша милост ще извърши добро дело, ако изпълните заповедта на добрия рицар, Господ здраве да му дава. Защото, какъвто е юначен и при това праведен съдия, кълна се в свети Рок2, че ако не ми изплатите дълга си, той ще се върне и ще се разправи с вас, както обеща.
— И аз съм готов да се закълна — отвърна селянинът, но поради голямата си любов към тебе желая да увелича дълга си, за да увелича и заплащането.
И той хвана за ръка момчето, върза го отново за дъба и му тегли такъв бой, че едва не го преби.
— Хайде, сеньор Андрес — подхвърли селянинът, — повикай сега бореца против неправдите, за да видиш, че тази неправда ще остане неотмъстена, а струва ми се, че ще извърша още някоя, защото много ми се ще да ти смъкна кожата и оправдая с това твоите опасения.
В края на краищата селянинът отвърза момчето и му разреши да потърси своя съдия, за да изпълни той произнесената от него присъда. Андрес тръгна доста унил, като се заричаше да намери храбрия Дон Кихот де Ла Манча и да му разкаже с най-големи подробности за случилото се, което увеличаваше десеторно дълга на господаря му. Така или иначе, той си отиде разплакан, а господарят му го изпрати със смях. Ето как храбрият Дон Кихот отмъсти за нанесената обида. Той самият бе прещастлив от случката, тъй като смяташе, че е започнал по твърде сполучлив и възвишен начин своите подвизи, и доволен от себе си, продължи пътя си към родното село, като си говореше полугласно:
— О, ти, Дулсинея дел Тобосо, най-прекрасна сред прекрасните! Можеш с пълно право да се смяташ за най-щастлива от всички жени, които днес живеят на земята! Съдбата ти е отредила да видиш покорен на твоята воля и готов да изпълни всички твои желания един толкова знаменит и храбър рицар, какъвто е и ще бъде, Дон Кихот де Ла Манча, който вчера, както цял свят знае, бе посветен в рицарско звание3, а днес премахна най-тежката неправда и най-голямата обида, породени от Насилието и извършени от жестокостта: днес той изтръгна от ръцете на онзи безмилостен злодей бича, с който изтезаваше без всякаква причина онова крехко дете.