Най-сетне мулетарят се умори и търговците продължиха своя път, обогатени с нова тема за дълги разговори. Пребитият нещастник, щом като се видя сам, поднови опитите си да се изправи на крака, но как можеше да се вдигне сега, след боя, който бе изял, щом не бе успял да го направи преди, когато беше още здрав и читав? И въпреки всичко той се чувствуваше щастлив, защото му се струваше, че това бе обикновена беда за странствуващите рицари, а цялата вина хвърляше на коня си. Но да стане, той не можеше, защото навсякъде по тялото си чувствуваше силни болки.
ГЛАВА ПЕТА,
в която продължава разказът за бедата, сполетяла нашия рицар
Като видя, че не е в състояние да се мръдне от мястото си, Дон Кихот се реши да прибегне до онова средство, което обикновено му помагаше в такива случаи, а именно да си припомни някоя случка от рицарските романи. В болното му въображение изплува сцената, разиграла се между Балдуин и маркиз де Мантуа, след като Карлото ранил Балдуин в планината. Тази история, въпреки че е добре позната дори и на децата и юношите, въпреки че има успех и сред старците, които лековерно я поглъщат, не е по-правдоподобна от легендите за чудотворствата на Мохамед. Тази именно история се стори най-подходяща на Дон Кихот за положението, в което беше изпаднал. И тъй, с видими белези на дълбока болка започна да се търкаля по земята и да произнася със слаб глас словата, казани според авторите от ранения Рицар на леса:[57]
Той продължи романса до стиховете:
Точно когато стигна до тези стихове, случи се по пътя да мине негов съселянин и съсед, който беше занесъл товар жито на мелницата. Селянинът, като видя, че на земята лежи някакъв човек, приближи се към него и го запита кой е и каква е болката, която го кара тъй печално да стене. Дон Кихот, разбира се, си въобрази, че пред него е изправен неговият чичо3, Мантуанският маркиз, и вместо да отговори, продължи романса, в който се описваха нещастията му и любовните връзки на сина на императора с неговата мащеха, точно така, както се казва и в романса.
Селянинът изслуша удивен тези несвързани слова, след това свали разкъсаното от ударите забрало, почисти покритото с прах лице, позна Дон Кихот и каза:
— Сеньор Кихана — защото по всяка вероятност, така са наричали Дон Кихот, преди да изгуби разума си и да се превърне от миролюбив и кротък идалго в странствуващ рицар, — кой докара ваша милост до това състояние?
Но рицарят продължаваше да отговаря на всички въпроси с думите на романса. Тогава добрият човек смъкна с немалко усилие нагръдната и надраменната броня на Дон Кихот, за да види дали не е ранен, но не откри нито кръв, нито някаква друга следа от рана. Успя да го вдигне от земята и с голям труд го покачи върху магарето си, тъй като реши, че то е по-кротко. Събра оръжието, дори и най-дребните съчки, останали от копието, привърза ги към седлото на Росинант, хвана коня за юздите и магарето за оглавника и тръгна към селото, като слушаше загрижен несвързаните приказки на нашия рицар. Дон Кихот, който беше пребит и смазан от бой, едва се крепеше на магарето и от време на време така стенеше, че селянинът се чувствуваше задължен да го пита какво го боли. Но сякаш самият дявол нашепваше на Дон Кихот[58] истории, които той приспособяваше към своите изпитания. Като забрави внезапно Балдуин, той си спомни за мавъра Абиндараес и как алкайдът на Антекера, Родриго де Нарваес, го хванал и отвел в плен в своя замък4. Когато по-късно селянинът го запита повторно как е и как се чувствува, нашият рицар му отговори дословно с думите и фразите, с които плененият абенсераж5 отговорил на Родриго де Нарваес, така както ги беше прочел, възпроизведени от „Диана“ от Хорхе Монтемайор. Дон Кихот използуваше така уместно прочетеното в тази книга, че селянинът, поразен от тази плетеница от глупости, неведнъж спомена името на дявола. Всичко това го убеди напълно, че съседът му е луд, и затова той реши час по-скоро да се прибере в селото, за да се отърве от досадата, която му причиняваха безкрайните брътвежи на Дон Кихот. Накрая рицарят прибави: