Решиха да пренощуват в една горичка и Дон Кихот отчупи един сух клон, нагласи на върха му желязното острие, което бе извадил от счупеното копие, и така се сдоби с нещо, подобно на копие. Като се стараеше във всичко да подражава на рицарите, за които беше чел, че прекарвали много безсънни нощи из гори и полета, мечтаейки за любимите си, Дон Кихот не мигна цяла нощ, потънал в мисли за своята господарка[70] Дулсинея. По-различно беше положението на Санчо Панса. Напълнил стомаха си, и то не с цикориева вода, а с вино, той изкара нощта в непробуден сън и ако господарят му не беше го събудил, това нямаше да успеят да сторят нито слънчевите лъчи, които огряваха лицето му, нито птиците, които весело пееха и шумно поздравяваха новия ден. Санчо стана и си сръбна пак от мехчето, което беше доста поприсплескано от миналата вечер насам. Това натъжи сърцето му, тъй като слаба беше надеждата да се възстанови в скоро време изпитото. Дон Кихот не пожела да закуси, защото, както казахме, се подхранваше със сладостни спомени. Тръгнаха пак по пътя към прохода Лаписе и към три часа следобед го видяха отдалече.
— Братко Санчо Панса — каза Дон Кихот, като съгледа прохода, — тук можем да потопим ръце до лактите в това, което наричат приключения. Предупреждавам те обаче, че дори да ме видиш изложен на най-голяма опасност, не трябва да вадиш меч в моя защита, докато не се увериш, че тези, които ме нападат, са долна пасмина и негодници, тъй като само в такъв случай ти е позволено да ми се притечеш на помощ. Ако ме нападнат обаче рицари, не бива за нищо на света да ми помагаш, защото законите на рицарството не позволяват да се намесваш, освен ако си посветен рицар.
— Бъдете уверен, сеньор — отговори Санчо, — че в това отношение желанието на ваша милост ще бъде напълно уважено. Още повече че аз съм поначало миролюбив човек и не обичам да се бъркам в сплетни и разправии; но бъдете същевременно сигурен, че ако бъда заставен сам себе си да защитя, съвсем не възнамерявам да спазвам тези закони, защото никаква божа и човешка повеля не може да ти отнеме правото да се браниш, щом бъдеш нападнат.
— На същото мнение съм и аз — отвърна Дон Кихот, — но ако се постави въпросът за помощ срещу рицари, помъчи се да потъпчеш естествените си пориви.
— Заявявам, че ще действувам точно така — отговори Санчо — и ще спазвам предписанията ви, както спазвам тези за неделния ден.
Те още се разговаряха, когато по пътя се зададоха монаси бенедиктинци, яхнали мулета, едри като дромадери. Носеха пътнишки очила и чадъри. Зад тях се движеше каляска, заобиколена от четири или пет конници и от двама мулетари,[71] които вървяха пеш. В каляската беше настанена, както по-късно се разбра, една сеньора от Биская, която пътуваше за Севиля при съпруга си, назначен на висока служба в Америка. Монасите не пътуваха с нея, макар и да се движеха по същия път. Щом ги съгледа, Дон Кихот каза на своя оръженосец:
— Ако не греша, очаква ни голямо, невиждано досега приключение. Виждаш ли онези черни конници там? Те трябва да са, както се подразбира, магьосници, които са отвлекли някаква принцеса в каляска. На мен ми се налага да употребя всичката си сила, за да премахна тази неправда.
— Това ще свърши по-зле, отколкото историята с вятърните мелници — подхвърли Санчо. — Внимавайте, сеньор! Онези там са монаси бенедиктинци, а в каляската сигурно има пътници. Обмислете добре вашите действия и не се оставяйте лукавият да ви подведе.
— Казах ти вече, Санчо — възрази Дон Кихот, — че нищо не разбираш от приключения. Това, което твърдя, е самата истина и ти ей сега ще се убедиш в нея.
Като каза тези думи, той изведе коня си напред и застана сред пътя, по който идеха монасите. Щом те се приближиха достатъчно, за да могат да чуят думите му, Дон Кихот извика гръмко:
— Проклети дяволски изчадия, освободете веднага високопоставените принцеси, които насила водите в тази каляска! Не го ли сторите, пригответе се да умрете, и това ще бъде справедливо наказание за престъпленията ви.
Монасите дръпнаха поводите на мулетата си и застанаха втрещени от вида и словата на Дон Кихот, на които отговориха така:
— Сеньор рицарю, не сме проклети дяволски изчадия. Ние сме монаси от ордена на Сан Бенито, вървим си по пътя и никак не знаем дали в тази каляска пътуват, или не пътуват отвлечени принцеси.