— Да бъде така, както ваша милост казва — отговори Санчо. — Но нека тръгнем веднага, защото трябва да потърсим подслон за тая нощ, и дано с божа милост попаднем на място, където няма да ме подхвърлят с одеяло и където няма да има нито призраци, нито омагьосани маври. Защото, ако пак се натъкнем на подобни неща, ще зарежа всичко и ще си вървя.
— Помоли се на Господа да ни запази от такива изпитания, сине мой — рече Дон Кихот. — А сега води ти, води, накъдето ти сметнеш за уместно, защото този път искам ти да избереш мястото за нощуване. Но дай си ръката и опипай с пръст, за да разбереш колко предни зъба и кътника ми липсват от дясната страна на горната челюст, че там именно чувствувам болка.
Санчо пъхна пръстите си в устата му, опипа му челюстта и запита:
Колко кътника имахте, ваша милост, от тази страна?
— Четири — отговори Дон Кихот — и с изключение на мъдреца всички непокътнати и много здрави.
— Спомнете си добре, сеньор — рече Санчо. — Четири, ти казвам, а може би и пет — отговори Дон[107] Кихот, — защото досега не са ми вадили ни преден зъб, ни кътник, нито пък някой е падал сам вследствие на загниване или оток.
— На долната челюст от тази страна — каза Санчо — ваша милост няма повече от два кътника и половина. На горната пък няма нито един, защото е гладка като дланта на ръката ми.
— Клетият аз! — изстена Дон Кихот, като чу печалната вест на оръженосеца. — Предпочел бих да загубя ръката си, стига да не е тази, която носи меча, защото, казвам ти, Санчо, че уста без зъби е като мелница без камък и човек трябва да цени зъбите си повече от диаманти. Но такава е участта на всички нас, които сме дали обет да принадлежим на строгия орден на рицарството. И тъй, яхни магарето, приятелю, и води. Карай напред и аз ще те следвам, с какъвто и ход да се движиш.
Санчо се подчини и се отправи към мястото, където му се струваше, че най-лесно ще намерят подслон, без обаче да се отделят от главния път, който тук се беше изпънал като струна.
Тръгнаха бавно, защото силната болка в челюстите не позволяваше на Дон Кихот нито да си отдъхне, нито да ускори хода. Като виждаше състоянието на господаря си, Санчо реши да го развлече и разсее, разказвайки му някои от нещата, които се описват в следващата глава.
Санчо смята, че бедите, които ги сполитат напоследък, идат като наказание, задето Дон Кихот нарушава законите на рицарството и не изпълнява клетвата си да не яде хляб на покрита маса.
През нощта срещат погребално шествие. Голяма група конници, облечени в дълги ризи, с факли в ръце, съпровождат мъртвец. Зъбите на Санчо почват да тракат от страх. За Дон Кихот това са призраци, които носят смъртно ранен рицар, за когото той се счита призван да отмъсти. Напада ризоносците свещенослужители и ги разпръсва из полето. Един от тях, бакалавър, свален на земята, обяснява кои са. Дон Кихот му казва, че неговото призвание пък е да странствува по света, да се бори с неправдите и да наказва злочинствата.
— Не ми е много ясно как се борите срещу неправдите — отвърна бакалавърът, — защото аз нямах никаква вина, а вие ме съборихте на земята и ми счупихте крака, който няма[108] да се оправи, докато съм жив. Казвате, че се опълчвате срещу злосторствата, но нанесохте на мене непоправимо зло. Страшно нещастие беше за мене да попадна на вас, човек, който търси щастието си в приключенията.
След като го настаняват на мулето му, Дон Кихот му поръчва да отиде при бягащите си другари и да го извини пред тях за злото, което им е направил. Санчо Панса, успял да обере едно товарно муле и да прехвърли съестните продукти от него на своето магаре, казва на бакалавъра:
Ако случайно тези сеньори желаят да знаят кой е храбрецът, който ги докара до това състояние, кажете им, ваша милост, че той е прочутият Дон Кихот де Ла Манча, който носи освен това и прозвището Рицар на печалния образ.
Бакалавърът тръгна да си върви, а Дон Кихот запита Санчо какво го беше накарало да го назове тъкмо в този час Рицар на печалния образ.
— Ще ви кажа — отговори Санчо. — Вгледах се в лицето ви под светлика на факлата, която носеше този злополучен странник, и трябва да призная, че лицето ви от известно време насам е едно от най-измъчените лица, които съм виждал в живота си. Това сигурно се дължи или на умората от сражението, или на беззъбата ви уста.
Отдалечават се и на една полянка утоляват глада си с храната, заграбена от дисагите на духовниците. Измъчвани от жажда, тръгват да търсят някое ручейче, но от тъмнината чуват страшни шумове, Санчо се разтреперва от страх, а Дон Кихот е готов за ново приключение. Той не е съгласен да се отдалечи от опасността въпреки увещанията на оръженосеца. На сутринта разбират, че грохотът иде от чукове на тепавица. Санчо прихва да се смее и почва да се шегува с господаря си, за което получава два удара с копието и нареждане по-малко да говори.