И действително той странствуваше точно из това поле. „Щастливо ще бъде — добави той — времето и щастлив ще бъде векът, когато ще станат известни славните ми подвизи, достойни да бъдат излети от бронз, издялани от мрамор или изобразени на платна, за да се запазят в паметта на поколенията. О, мъдри вълшебнико, който и да си ти, комуто ще се падне честта да станеш летописец на тази странна история! Моля те, не забравяй добрия ми Росинант, вечен мой спътник по всички друмища.“ Малко след това Дон Кихот добави, сякаш наистина беше влюбен: „О, княгиньо Дулсинея, господарко на това пленено сърце. Голяма обида ми нанесохте, като ме отблъснахте и отхвърлихте с жестоката си и строга заповед да не се явявам пред вашата красота. Смилете[39] се, сеньора, и си спомнете за това покорно вам сърце, което толкова страда заради любовта си към вас.“
Към тези глупости той прибави и много други в духа на прочетеното в книгите си, като подражаваше, доколкото му бе възможно, на техния език. При това той напредваше толкова бавно, а слънцето тъй бързо се издигаше и тъй силно започваше да прежуря, че имаше опасност да размекне мозъка му, ако такъв беше изобщо останал в главата му.
Почти целия ден броди той, без да му се случи нещо забележително, и това го отчайваше, защото гореше от желание да се срещне час по-скоро-с някого, комуто да докаже силата на мишците си. Едни автори твърдят, че първото му приключение станало при прохода Лаписе. Други казват, че първият му подвиг е бил с ветрените мелници. Но от това, което можах да установя и което открих в летописите на Ла Манча, се разбира, че Дон Кихот странствувал цял ден и привечер той и конят му били капнали от умора и примрели от глад. Като се оглеждал на вси страни с надеждата да съзре някой замък или някоя овчарска хижа, където да се приюти, похапне и си почине, Дон Кихот забелязал недалече от пътя, по който се движел, един хан, който му се сторил пътеводна звезда, водеща не към предверието, а направо към самия дворец на спасението му. Пришпорил коня си и стигнал до него, преди да се мръкне напълно. И ето как продължава своя разказ летописецът:
Пред портата на хана стояха случайно две млади жени, от тези, наречени „дел партидо“2, които пътуваха за Севиля заедно с мулетари, решили да нощуват тук. Нашият ловец на приключения, който всичко мислеше, виждаше и си представяше по образ и подобие на това, което беше чел, веднага щом видя хана, си въобрази, че се намира пред замък с четири кули с блестящи сребърни игли, на който дори не липсваше подвижен мост над дълбок ров, с една дума, замък от тези, които се описват в романите. Като стигна на няколко крачки от хана или мнимия замък, Дон Кихот дръпна юздите и спря Росинант, тъй като очакваше някое джудже да се появи на бойниците, за да извести с тръбен зов, че рицар стои пред вратите на замъка. Но като видя, че никой не се явява и че Росинант тегли към конюшнята, Дон Кихот се приближи до вратата на хана и видя двете леки жени, които му се сториха прекрасни девойки или изтънчени дами, излезли да се[40] поразходят пред замъка. В това време съвсем случайно един свинар, който събираше пръснатите си из стърнищата свине (моля за прошка, но тези животни се наричат само така), изсвири с рог, за да ги подбере. Дон Кихот си представи веднага това, което желаеше, а именно, че тръбачът известява за пристигането му. Извънредно доволен, той се приближи до хана и до дамите, които, щом видяха да идва човек с такива доспехи и въоръжен с копие и щит, се изплашиха и решиха да се приберат. Дон Кихот обаче, като отдаде бягството им на плахия им нрав, вдигна картоненото забрало, откри мършавото си прашно лице и им продума вежливо, със спокоен глас:
— Не бягайте, милостиви дами, няма от какво да се страхувате! Рицарските закони, на които се подчинявам, не позволяват да нанеса обида на когото и да било и още по-малко на благородни девици, каквито, по всичко изглежда, сте вие.
Жените се обърнаха към него и се опитаха да разгледат лицето му, полузакрито от зле стъкменото забрало. Но щом като чуха, че ги нарича девици, тази толкова малко подходяща за тяхната професия дума, прихнаха да се смеят, и то така, че Дон Кихот се разгневи и им каза:
— На красиви жени най-приляга сдържаността, освен това признак на глупост е да се смее човек без сериозна причина. Но аз не ви казвам тези неща, за да ви огорча или ядосам, защото единственото ми желание е да се поставя на услугите ви.
Този непонятен за дамите език и жалкият вид на нашия рицар ги накараха да се засмеят още по-гръмко, а смехът им увеличи гнева на нашия рицар. Положението щеше може би много да се изостри, ако не беше се появил точно навреме ханджията, човек пълен и поради това и миролюбив. Когато съзря необичайно изглеждащата фигура на този мъж, въоръжен с най-разнородно оръжие, сбруя и копие, щит и нагръдна броня, се показа първоначално склонен да сподели веселото настроение на жените. Но все пак наплашен от цялата тази бойна машина, реши да му говори вежливо и каза: