— Ако, ваша милост сеньор рицарю, търсите подслон в Тоя хан, ще намерите всичко в голямо изобилие освен легло, защото в него няма нито едно легло.
Дон Кихот, като видя как смирено говори с него алкайдът3[41] на замъка (ханджията той бе взел за управител на замък), отговори следното:.
— Аз се задоволявам с малко, сеньор кастеляно4, защото:
Ханджията си помисли, че Дон Кихот го е нарекъл кастеляно, защото го е взел за честен кастилец6, докато той всъщност беше андалусец, от крайбрежието на Сан Лукар7, не по-малък разбойник от Как и не по-малък мошеник от кой и да било слуга или студент, и му отговори по следния начин:
— Щом е тъй, легло за ваша милост ще са твърдите скали, а сънят ви — вечно бдение8… След като знаете това, можете да слезете от коня с пълната увереност, че ще намерите в тази колиба всичко необходимо, за да не мигнете не само една нощ, а дори цяла година.
Като изрече тия думи, ханджията се спусна да хване стремето, за да помогне на Дон Кихот да слезе, който се смъкна с голяма мъка от коня, между другото и поради това, че цял ден не беше сложил и хапка в устата си.
След това Дон Кихот помоли домакина си да положи големи грижи, за коня му, тъй като той бил най-хубавото от всички тревопасни животни. Ханджията погледна Росинант, но той не му се стори и наполовината толкова хубав. Настани коня в конюшнята и се върна, за да попита госта си дали не желае нещо. В това време жените бяха успели да се помирят с нашия рицар и му помагаха да съблече доспехите си. Те бяха смъкнали вече нагръдника и надраменната му броня, но не успяваха да свалят нито желязната яка, нито зле стъкменото забрало, скрепено със зелени ленти, които се налагаше да се прережат, защото не беше възможно да се отвържат възлите: Но Дон Кихот решително се противопостави на това и прекара цяла нощ със забрало на лицето, което му придаваше най-странния и най-смешен вид, какъвто човек може да си въобрази. А докато тези леконравни жени, които той смяташе за най-знатни дами и властелинки на замък, снемаха доспехите му, нашият рицар декламираше с най-голямо изящество следните стихове:[42]
— Или, с други думи, обслужват Росинант, защото така се нарича, уважаеми дами, моят кон, а моето име е Дон Кихот де Ла Манча. Не възнамерявах да ви разкрия кой съм преди подвизите ми, извършени във ваша услуга и за ваше благо, да заговорят за мен самия, но желанието ми да приспособя към случая тоя стар романс за Ланцелот стана причина да узнаете името ми преждевременно. Все пак ще настъпи време, когато ваши милости ще ме призовете и аз покорно ще отговоря на вашия зов, и тогава силата на моите мишци ще покаже готовността ми да ви служа.
Жените, които не бяха свикнали да слушат подобни изблици на красноречие, не отронваха нито дума. Запитаха го само дали желае да закуси.
— Да, хапнал бих нещо — отговори Дон Кихот, — защото, струва ми се, доста съм огладнял.
За нещастие беше петък и в целия хан нямаше нищо друго за ядене освен малко риба от онази, която в Кастилия наричат „абадехо“, в Андалусия — „бакаляо“, а по други места — „курадильо“ или „тручуела“10. Попитаха Дон Кихот дали би взел няколко тручуела, тъй като нямаше нищо друго.
— Щом като има много тручуели — каза Дон Кихот, — все ще може да ми се поднесе една труча11. Все ми е едно дали ще получа осем реала дребни, или една само монета от осем реала. Пък и не е изключено рибките да са по-вкусни от рибите, както телешкото месо е по-крехко от говеждото и ярешкото — по-вкусно от козето. Това всъщност не е от значение, важното е по-скоро да ми дадете да ям, защото войнските усилия и тежкото оръжие мъчно се понасят, без стомахът да е получил своето.
Сложиха му трапеза пред портата на хана, защото там беше хладно, и ханджията поднесе на Дон Кихот порция зле изкисната и още по-зле сварена моруна с парче черен и плесенясал хляб, подобен на доспехите му. Много смешно беше да го гледа човек да яде, защото с подбрадник и забрало,[43] вдигнато на челото, не можеше да тури нищо сам в устата си, а трябваше друг да му поднася и натиква залъците, задача, с която се зае една от дамите. Но тя не успяваше да му даде да пие и изобщо никой нямаше да може да го стори, ако ханджията не бе се досетил да издълбае една тръстикова пръчка и да сложи единия й край в устата на рицаря, а през другия да налива виното. Дон Кихот понасяше всичко това търпеливо, защото в никой случай не искаше да се съгласи да се прережат лентите, които крепяха забралото му. Точно тогава се появи случайно в хана човек, който се занимаваше със скопяване на нерези, и още непристигнал, наду четири или пет пъти тръстиковата си пищялка. Това убеди напълно Дон Кихот, че се намира в прочут замък, че го гощават с акомпанимент на музика, че моруната е пъстърва, хлябът — от чиста пшеница, леките жени — знатни дами, а ханджията — владетел на замък. В този ред на мисли той почувствува задоволство както от взетото решение, така и от първото си излизане от селото. Измъчваше го обаче мисълта, че още не е посветен в-рицарско звание и че не може да се впусне в приключение, без да принадлежи на рицарски орден.